Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

Жената, която се изправи да посрещне Глокта, изглеждаше съвсем на място в това величествено обкръжение. Повече няма накъде.

— Аз съм Карлот дан Айдър — усмихна се тя и протегна към него ръце, сякаш посрещаше стар приятел, — магистър на Гилдията на търговците на подправки.

Глокта не би могъл да отрече, че бе впечатлен. Най-малкото от куража й. Нито следа от страх. Посреща ме, все едно не съм уродлива трепереща развалина. Посреща ме, сякаш изглеждам така изискано, както и тя самата. Магистър Айдър носеше дълга роба, типична за народите от Юга: синята коприна, избродирана със сребро, лъщеше, развявана от нежния бриз, идващ от високите прозорци. По пръстите, китките и около шията й блещукаха бижута, всяващи страхопочитание с цената си. Когато се приближи, Глокта долови странен аромат. Омайна. Също като подправките, с които е натрупала състоянието си. Ефектът му не го подмина. Все пак още съм мъж. Просто не толкова, колкото преди.

— Моля да извините облеклото ми, но кантикските дрехи са много по-удобни за горещините. Свикнах с тях през годините, прекарани тук.

Тя да се извинява за външния си вид е като някой гений да се извинява за глупостта си.

— Моля ви, няма причина. — Глокта се поклони, доколкото успя предвид проблемния си крак и острите бодежи в гърба. — Началник Глокта на вашите услуги.

— Много се радваме, че най-после сте тук. Изчезването на вашия предшественик силно ни разтревожи.

Някои от вас са били по-леко разтревожени, предполагам.

— Надявам се, ще успея да хвърля малко светлина върху случилото се тук.

— Всички се надяваме да успеете — тя непринудено хвана Глокта под ръка. — Позволете да ви представя.

— Благодаря ви, магистър Айдър, вярвам, че ще се справя и сам. — И отиде с куцане до масата. — Вие трябва да сте генерал Висбрук, натоварен със защитата на града.

Генералът беше малко над четирийсетте и леко оплешивяващ. Въпреки непоносимата жега носеше пищна униформа и се потеше обилно заради закопчаните чак догоре копчета. Помня те. Беше в Гуркул по време на войната. Тогава беше още майор в Кралската гвардия и голям негодник. Виждам, както често става с големите негодници, напреднал си в кариерата.

— За мен е удоволствие — каза генералът, почти без да откъсва поглед от документите пред себе си.

— А за мен винаги е удоволствие да подновя старо познанство.

— Познаваме ли се?

— Бихме се заедно в Гуркул.

— Така ли? — на потното лице на Висбрук се изписа шок. — Вие сте… онзи Глокта.

— Точно така, аз съм, както казахте, онзи Глокта.

Генералът примигна смутено.

— Ъ… е, ъ… как сте?

— Изпитвам непоносими болки, благодаря, че попитахте, но както виждам, вие поне сте се издигнали в обществото, а това ми носи огромно облекчение.

Висбрук примигна отново, но Глокта не му даде възможност да каже каквото и да било.

— А това трябва да е лорд-губернаторът Вурмс. За мен е истинска чест, Ваша Светлост.

Възрастният мъж беше олицетворение на старческата немощ. Грохнал и потънал в гънките на представителната си роба, той приличаше на спаружена сушена слива, увита в кожена яка с дълъг животински косъм. Въпреки жегата ръцете му като че ли трепереха от студ. Беше напълно плешив с изключение на няколкото бели кичура, пръснати по лъщящото му теме. Вурмс присви зачервените си очи и напрегна отслабналото си зрение да види Глокта.

— Какво казва той? — лорд-губернаторът се огледа объркано. — Кой е този човек?

Генерал Висбрук се наведе към него толкова близко, че устните му почти докоснаха ухото на стареца.

— Началник Глокта, Ваша Светлост! Наследява поста на Давуст!

— Глокта? Глокта? А къде е онзи Давуст?

Никой не си направи труда да отговори.

— Казвам се Корстен дан Вурмс. — Синът на лорд-губернатора изрече името си с такава тържественост, сякаш казваше магическо заклинание, и подаде на Глокта ръката си така, все едно му поднасяше безценен дар.

Беше рус и красив, пращящ от здраве млад мъж. Бе се излегнал небрежно на стола си и осанката му издаваше толкова енергичност и атлетизъм, колкото позата на баща му — старческа немощ и безсилие. Вече те ненавиждам.

— Доколкото разбирам, някога сте били ненадминат фехтовач. — Вурмс огледа Глокта с подигравателна усмивка. — Аз самият се дуелирам, но тук не намирам достоен противник. Може някой ден да направим един дуел, а?

С най-голямо удоволствие, нищожно копеленце такова. Само да ми беше наред кракът, щях да ти дам такъв дуел, че дълго да ме помниш.