Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

Джизал почти ахна.

— Моля? От този примитивен дивак?

— Този примитивен дивак, както го нарече, е известен в целия Север. Там го наричат Кървавия девет. Името му всява ужас или вдъхва кураж у хората, зависи на чия страна са. Той е ненадминат боец и изкусен тактик, има огромен опит в сраженията. Но най-вече е усвоил е невероятното умение да казва по-малко, отколкото знае. — Баяз погледна Джизал. — Точно обратното на това, което правят някои други мои познати.

Джизал се намуси и наведе глава. Не виждаше какво толкова може да научи от Деветопръстия освен може би как да яде с ръце и с дни да не се мие.

— Великият форум — промърмори Баяз, когато излязоха на просторен площад. — Туптящото сърце на града. — Сега вече и в неговия глас се долови разочарование. — Тук жителите на Калкис се събираха да търгуват, да гледат представления, тук се провеждаха съдебните процеси и се обсъждаше философия и политика. В Старите времена това място беше претъпкано с хора чак до късна вечер.

Сега имаше повече от достатъчно място за всички. Обширната застлана с камък площ можеше с лекота да побере петдесет пъти повече от жалката група хора, събрани на площада. Статуите околовръст бяха изпочупени и зацапани, а мръсните им пиедестали бяха наклонени под всевъзможни ъгли. В средата имаше няколко безразборно наблъскани сергии, които отдалеч приличаха на скупчени по време на буря овце.

— Това е само сянката на някогашното величие. Обаче — Баяз посочи към разкривените статуи — ето единствените присъстващи, които заслужават вниманието ни днес.

— Нима, защото те са?

— Императорите от далечното минало, момчето ми, всеки със своето присъствие в историята.

Джизал безмълвно изропта. Интересът му към историята на собствената страна беше, меко казано, незначителен, а какво оставаше за тази затънтена провинция на другия край на света.

— Доста са — подхвърли той.

— Но далеч не са всичките. Историята на Старата империя се простира векове назад във времето.

— Сигурно затова я наричат Старата империя.

— Недей да остроумничиш пред мен, капитан Лутар, наясно съм, че не разполагаш с необходимия багаж за целта. Именно тук моят господар Ювенс направляваше раждането на една могъща нация, на една цивилизация, която и до днес остава ненадмината нито по просперитет и богатства, нито по знания и величие. И то докато твоите предци в Съюза още са ходели голи, общували са с жестове и са боготворели калта. Адуа, Талинс и Шафа са бегли подобия на великите градове, които някога просперираха в долината на река Аос. Тук, млади приятелю, е люлката на цивилизацията.

Джизал се загледа в измъчения вид на статуите, в изгнилите дървета и мръсните, запуснати и обезлюдени улици.

— Как тогава е станало всичко това?

— Падението на нещо велико никога не предполага просто обяснение, но да кажем, че където има просперитет и слава, няма как да не откриеш и провал и позор. И когато се съберат накуп, кипва ревността. Завистта и гордостта стъпка по стъпка водят до дребни препирни, те пораждат вражди, а те от своя страна — войни. Две мащабни войни, коя от коя по-ужасяващо бедствие. — Баяз пристъпи към най-близката от статуите. — Но и в бедствията има поука, момчето ми.

Джизал направи кисела физиономия. По-скоро би се примирил да му окапе оная работа, отколкото да изслуша поредната лекция, още по-малко бе готов да мисли за себе си като за нечие „момче“, но възрастният магьосник не изглеждаше никак разколебан от явната му незаинтересованост от историята.

— Великият владетел трябва да е безмилостен — нареждаше Баяз. — При най-малка опасност за властта или личността му той трябва да действа незабавно и без да проявява и капка милост. Да вземем например император Шила. — Баяз вдигна поглед към мраморната статуя пред тях. Чертите на лицето бяха напълно заличени от времето. — Когато заподозрял, че дворцовият му шамбелан може би имал претенции към престола му, заповядал незабавно да бъде убит, съпругата и всичките му деца да бъдат удушени, а огромното му имение в Олкъс — изравнено със земята. — Баяз сви рамене. — И всичко това, без да има и едничко доказателство за вина на шамбелана. Безспорно пресилено и крайно брутално решение, но по-добре да пресилиш нещата, отколкото да ги оставиш недовършени. По-добре да се боят от теб, отколкото да те презират. Шила е бил наясно с това. Няма място за сантименталност в политиката, нали разбираш?

„Разбирам, че накъдето се обърна, виждам по един дърт кретен, надъхан да ми чете лекции“ — това си мислеше Джизал, но не беше склонен да го изкаже на глас. Образът на разкъсания на парчета практик бе все още здраво запечатан в паметта му. Също звукът като от шляпане в кал, с който тялото на онзи се разпадна, както и усещането от кървавите пръски по лицето. Джизал преглътна и заби поглед надолу.