Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

Баяз също ги забеляза.

— Явно ще има посрещане — каза той.

Деветимата приближаваха бързо, със здраво стиснати в ръце оръжия и непоколебимост в погледите. Джизал изду гърди, надявайки се така да изглежда по-страховит, но същевременно се постара да не поглежда никого в очите, както и да си държи ръцете достатъчно далеч от дръжките на оръжията — никак не му се искаше да бъде пронизан за едното нищо от някой нервак.

— Баяз — каза водачът на войниците.

Беше набит мъж с мърляв пискюл от червени косми на върха на шлема.

— Съобщавате ми или питате?

— Не. Нашият господар, императорски легат Саламо Нарба, губернатор на Калкис, ви кани на аудиенция.

— О, нима? — Баяз огледа войниците, после повдигна въпросително вежди към Джизал. — Предполагам, би било крайно невъзпитано да откажем, още повече щом губернаторът си е направил целия този труд да ни осигури почетна стража. Водете ни.

Логън Деветопръстия направо умираше от болка. Влачеше се едва-едва по изровения паваж на улицата и стискаше очи при всяко стъпване заради наранения си глезен — беше останал без дъх, куцаше силно и размахваше ръце, за да пази равновесие.

Брат Лонгфут се обърна през рамо и се усмихна широко на жалкия му вид.

— Как са раните, приятелю?

— Болят — изръмжа Логън през зъби.

— При все това подозирам, че си видял и по-лошо.

— Хм.

Раните от миналото бяха много. Беше прекарал по-голямата част от живота си в болки, вечно беше в процес на излекуване от една битка до следващата. Припомни си първата си сериозна рана. Порязване през лицето, подарък от шанка. Беше едва на петнайсет, слаб и строен, с гладка кожа, тогава момичетата в селото все още го заглеждаха. Логън докосна стария белег на лицето си. Спомни си как баща му притискаше превръзката към бузата му в задимената тронна зала, припомни си колко много щипеше и как трябваше да прехапе устна, за да не закрещи. Мъжете не викат от болка.

Ако могат да издържат. Спомни си как лежа по очи във вмирисаната шатра, а студеният дъжд барабанеше по платнището. Беше захапал парче кожа, за да не крещи, но после, задавен от кашлица, го изплю и пищя с пълно гърло, докато онези се бореха да извадят от гърба му върха на стрела, който беше останал вътре след издърпването на дървения ствол. Отне им цял ден да измъкнат проклетата гад. Споменът го накара да разкърши настръхналите си рамене. Толкова дълго крещя тогава, че после не можеше да говори в продължение на седмица.

А след дуела с Три дървета не говори повече от седмица. Нито пък можеше да ходи, да яде или да вижда нормално. Счупена челюст, скула и ребра — дори не помнеше колко точно. Беше така потрошен, че се бе превърнал в смазана от болка и самосъжаление ревяща пихтия, хранена с лъжица от една възрастна жена. Само скимтеше като куче при всяко помръдване на носилката, в която лежеше.

Спомените заваляха, скупчиха се от всички страни и се забиха болезнено в него. Чуканчето на загубения пръст в битката за Карлеон пареше, щипеше, направо го побъркваше. Събуждането подир цял ден в безсъзнание след удар по главата някъде из хълмовете. Как пикаеше кръв, след като Хардинг Мрачния го наръга с копие в корема. Логън усети всичките си спомени, всичките тези белези наведнъж по накълцаната си кожа и това го накара да обгърне с ръце изстрадалото си тяло.

Да, раните от миналото бяха не една и две, но това не помагаше болката от настоящите да изчезне. Раната на рамото му не спираше да го тормози, изгаряше го като нажежен въглен. Беше виждал човек да губи ръката си от нищо и никаква драскотина. Първо се наложи да я отрежат до китката, после до лакътя, накрая до рамото. След това силите го напуснаха, взе да бръщолеви несвързано и накрая спря да диша. Логън не искаше да се връща при пръстта по този начин.

Закуца до една полуразрушена стена и се облегна на нея. Изхлузи се мъчително от палтото и започна да разкопчава ризата си с трепереща ръка. Внимателно извади иглата от превръзката и я повдигна от раната.

— Как изглежда? — попита.

— Като най-великата от всички рани — промърмори Лонгфут, надзърнал към рамото му.

— Мирише ли както трябва?

— Искаш да те помириша?

— Просто ми кажи дали смърди.

Навигаторът се надвеси и деликатно помириса рамото на Логън.

— Ясно изразен мирис на пот, но това може да е от подмишницата ти. Боя се, че невероятните ми таланти не включват медицина. Всички рани ми миришат еднакво.

Логън захвана отново превръзката с иглата.