Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

— Значи все пак Скарио е близо до победата.

— Ха. — Нарба изтри сока от брадичката си с върха на малкия пръст и захвърли небрежно недоядения плод на масичката. — В момента, в който Кабриън влезе в града, обра всичко ценно, остави войниците си да безчинстват на воля и накрая се настани в древния дворец и се самопровъзгласи за император.

— А, разбирам. Приемате го доста равнодушно.

— Сърцето ми се къса, но нищо ново под слънцето. Скарио, Голтъс, а сега и Кабриън. Тримата самопровъзгласили се императори са се вкопчили един в друг в битка на живот и смърт, войниците им опустошават земята, а през това време няколкото града, които са успели някак да запазят независимост, гледат с ужас отстрани и правят всичко възможно да се измъкнат невредими от целия кошмар.

Баяз смръщи чело.

— Възнамерявам да тръгна на запад. Трябва да прекося Аос, а най-близкият мост е в Дармиум.

Легатът поклати глава.

— Говори се, че Кабриън, който винаги си е бил леко чудат, вече съвсем се е побъркал. Казват, че убил жена си и се оженил за трите си дъщери. После се обявил за жив бог. Затворил портите на града и сега го прочиства отвътре — впуснал се в лов на вещици, дяволи и предатели. Вдигнал бесилки на всеки ъгъл в града и всеки ден на тях увисвали нови хора. Никой не влиза и никой не излиза от града. Такива са новините от Дармиум.

За най-голям свой ужас Джизал чу Баяз да казва:

— Тогава ще е Аостум.

— Повече никой няма да прекосява реката при Аостум. Докато бягаше от войските на брат си, Скарио премина моста и го разруши след себе си.

— Съборил е моста?

— Точно така. Истинско архитектурно чудо от Старите времена, стоеше непокътнат в продължение на две хиляди години. Нищо не е останало от него. На всичкото отгоре валя много и реката е придошла, течението е силно и бродовете са неизползваеми. Боя се, че тази година няма да успеете да прекосите Аос.

— Налага се.

— Но няма как да стане. Ако искате съвет — оставете Старата империя в собствената й нищета и се връщайте там, откъдето сте дошли. В Калкис винаги сме се старали да държим средата, да поддържаме неутралитет и да стоим настрана от всичките бедствия, сполетели тези земи. Тук спазваме порядките на прадедите ни — и той посочи към себе си, — както виждате, градът се управлява от императорски легат, както е било в Старите времена, не от някой разбойник, дребен феодал или измислен император. — Нарба описа ленива дъга с отпуснатата си ръка. — Та както виждате, противно на всички очаквания успяваме да съхраним частица от миналото величие. Няма да рискувам всичко това. Приятелят ти Закаръс беше тук само преди месец.

— Идвал е тук?

— Каза ми, че Голтъс бил законният император, и поиска да го подкрепя. Пратих го да си върви по пътя със същия отговор, който сега ще дам и на теб. Тук, в Калкис, сме доволни от положението, такова каквото е. Не желаем да участваме в твоите машинации. Затова, магьоснико, спри да се бъркаш в нашите дела и си върви по пътя. Имате три дни да напуснете града.

След като ехото от последните думи на Нарба заглъхна, в залата настъпи тишина. Моментът се проточи до безкрай, само бръчките по челото на Баяз се очертаваха все по-дълбоко. Но в надвисналата тишина имаше и още нещо, бавно надигащ се страх.

— Сигурно ме бъркаш с някой друг — изръмжа Баяз и на Джизал му се прииска да се отдръпне и да се скрие зад някоя от красивите колони. — Аз съм Първия магус! Първият чирак на великия Ювенс!

Гневът в гласа му притисна гърдите на Джизал, изкара въздуха от дробовете му и изстиска и последната сила от тялото му. Магьосникът вдигна едрия си юмрук.

— Това е ръката, повалила Канедиас! Ръката, която короняса Харод! Ти смееш да ме заплашваш ! Това ли наричаш славата на миналото? Градът се е сгърчил зад порутените си стени като някой престарял войн в станалата му вече голяма броня на отминалата младост!

Нарба се сви зад натрупаните съдове на масичката и Джизал изтръпна при мисълта, че легатът всеки момент ще избухне и ще се пръсне на парчета из цялата зала.

— Мислиш ли, че ме е грижа за скапания ти град? — прогърмя гласът на Баяз. — Как смееш да ми нареждаш кога да си тръгна? Три дни! Ще съм си тръгнал до ден! — при тези думи Баяз се обърна и тръгна с бърза крачка към вратата.

Ехото от виковете му остана дълго да кънти под блещукащия таван.

За момент Джизал не успя да помръдне от място, безпомощен и разтреперан. Накрая боязливо последва Баяз, мина покрай смаяните стражи на вратата и излезе.