Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

— Не е от значение — промърмори под носа си Витари, докато прескачаше от бойница на бойница.

— Правя това, което ми наредят лорд-губернаторът и градският съвет — отвърна начумерен генералът. — Всичко извън централната част на града се смята за приемлива жертва. Аз не отговарям за цялостната политика на града…

— Но аз — да. — Глокта изгледа продължително генерала в очите. — От този момент всички средства и усилия ще отиват за укрепване на външната стена. Не искам да виждам в нея пукнатина, достатъчна за мравка да се промъкне, да не говорим за гуркулски войник.

— И кой ще свърши цялата тази работа?

— Проклетото нещо е било построено от местните, нали така? Все трябва да има кадърни хора сред тях. Открийте ги и ги наемете на работа. Колкото до рова, искам го изкопан до под морското ниво. При нападение можем да го наводним и да превърнем Дагоска в остров.

— Но това ще отнеме месеци!

— Имате две седмици. Може би по-малко. Всеки безделник да се хваща на работа. Жените и децата, ако могат да държат лопата, също.

— А вашите хора от Инквизицията? — Висбрук хвърли мрачен поглед към Витари.

— О, те са достатъчно заети да задават въпроси и да търсят информация как е възможно да изчезне предишният началник на Инквизицията на града. А също така с денонощна охрана на жилището ми, портите на Цитаделата и мен самия, за да не се повтори същото с новия началник в града. Ще бъде жалко, нали, генерале, ако и аз изчезна, преди да съм завършил укрепването на стените?

— Разбира се, началник — смотолеви Висбрук.

Ааа, не долавям ентусиазъм в отговора.

— Всички останали, включително войниците ви, да се хващат на работа.

— Но… не можете да очаквате хората ми да…

— Очаквам всеки да си върши работата. На който не му изнася, да се връща в Адуа. И да обясни на архилектор Сълт какво точно не му е харесало в службата тук. — Глокта се ухили на генерала. — Няма незаменими хора, генерале. Няма.

По лицето на Висбрук се стичаше пот, а високата яка на униформата му беше потъмняла от влага.

— Разбира се, всеки да си върши работата! Изкопаването на рова ще започне незабавно! — той направи неумел опит да се усмихне. — Ще мобилизирам всички, до последния човек, но ще са необходими пари, началник. Щом ще работят, трябва да им се плаща, дори на местните. И ще ни трябват материали, всичко трябва да дойде по море…

— Взимай назаем каквото ти трябва. Работниците да работят на кредит. Засега обещавай всичко, но не плащай нищо. Негово високопреосвещенство ще осигури средствата. Много се надявам. Всяка сутрин ще очаквам доклад за напредъка ви.

— Разбрано, всяка сутрин.

— Чака ви много работа, генерале. Ако бях на ваше място, бих започнал веднага.

Висбрук остана за момент на място, объркан дали трябва да отдаде чест, после просто се врътна и се оттегли. Какво долавям, накърнено честолюбие на военния, принуден да изпълнява заповедите на цивилен, или нещо повече? Дали не му провалих добре замислените планове? Планове да предаде града на гуркулите може би?

Витари скочи на пътеката.

— Негово високопреосвещенство ще осигури средствата ли? Смятайте се за късметлия, ако това стане.

Глокта изгледа намръщен гърба й, докато тя се отдалечаваше с небрежна походка, после извърна очи към хълмовете на сушата, накрая към Цитаделата. Накъдето погледна, само опасности. Като в капан съм между архилектора, гуркулите и незнайния предател. Цяло щастие ще е, ако изкарам и ден повече.

Непоправимият оптимист би нарекъл мястото бордей. Определено не заслужава такова бляскаво име. Беше вмирисана на пикня барака с оскъдни мебели, целите на петна от стара влага и по-прясно разлети напитки. Същинска боклукчийска яма, леко позачистена от мръсотиите.

Не можеше да се каже кой е посетител и кой работи вътре: всички бяха еднакво пияни. Накацани от мухи местни се търкаляха наоколо. Насред тази сцена на оргия беше заспал дълбоко славният наемник Никомо Коска.

Седеше на грубо скован стол, килнат на задните крака и облегнат на мръсната стена зад гърба му. Единият му крак беше опрян в масата пред него. Беше обут в ботуш, който навремето със сигурност е бил върховно произведение на обущарския занаят — черна стириянска кожа, златиста тока и шпора. Само че навремето. Сега горната част висеше, прашасала и протрита от дългата употреба. От шпората липсваше отчупено парче, а позлатата на катарамата се беше олющила и отдолу се подаваше нацвъкан от ръжда метал. Изранената кожа на крака на Коска надничаше към Глокта от кръгла дупка насред подметката.