Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

— Чух, че си бил мъртвопиян по време на атаката — подхвърли пак Витари.

— Е, хубаво де… но после удържах Борлета в продължение на шест месеца срещу върховния княз Орсо…

— Докато накрая той не ти плати да отвориш портите — изсумтя презрително Витари.

— Не, плати ми ужасно много пари — ухили се глуповато Коска. — Но не влезе в града с бой! Трябва да ми признаеш това, Шило.

— Никой няма нужда да се бие с теб, при условие че си носи кесията.

— Такъв съм, какъвто съм — усмихна се наемникът. — И никога не съм твърдял друго.

— Значи сте известен със склонност да предавате работодателя си, така ли? — попита Глокта.

Стириянецът застина с надигната към устата си бутилка.

— Дълбоко съм наскърбен, началник. Никомо Коска може да е наемник, но и той си има правила. Обръщам гръб на работодател само при едно условие.

— А то е?

— Ако някой друг ми предложи повече пари — ухили се Коска.

Ех, уставът на наемника. Някои хора са готови на всичко за пари, а повечето хора са готови на всичко за много пари. Дори да направят така, че началник на Инквизицията да изчезне безследно.

— Да знаете нещо по въпроса за предшественика ми, началник Давуст?

— А, загадката с невидимия мъчител! — Коска се почеса замислено по изпотената брадичка, поразчопли обрива на шията си и разгледа внимателно набилите се под ноктите му люспи. — Кой знае, пък и кого го е грижа? Човекът беше свиня. Познавах го бегло, но достатъчно, за да не го харесвам. Имаше предостатъчно врагове, а в случай че не сте забелязали, тук е истински змиярник. Ако ме питате коя точно змия го е ухапала… е, сам си я търсете, това ви е работата, нали? Аз съм доста зает тук. С пиене.

Никак не ми е трудно да го повярвам.

— А какво ви е мнението за общия ни приятел генерал Висбрук?

Коска се свлече още по-ниско на стола си.

— Момченце. Играе си на войник. Човърка нещо по замъчето си и малките оградки около него, при положение че външната стена е единственото, което е от значение. Падне ли тя, край на играта, така мисля аз.

— И аз си мислех абсолютно същото. Май все пак защитата на града може да е в по-лоши ръце. Работата по външните стени и рова вече започна. Надявам се да успея да го наводня.

Коска повдигна вежди.

— Чудесно. Наводнете го. Гуркулите не си падат много по водата. Не ги бива в плуването. Наводнете го. Много добре. — Той отметна назад глава, пресуши до последна капка бутилката и я хвърли на пода. После избърса уста с мръсната си ръка и накрая изтри ръката си в ризата, цялата на лекета от пот. — Хубаво, че поне някой знае какво прави. Като нападнат гуркулите, може да устискаме повече от няколко дни, а?

Само ако не бъдем предадени отвътре.

— Кой знае, може гуркулите въобще да не нападнат.

— О, много се надявам да го сторят. — Коска се пресегна под стола си и измъкна отнякъде нова бутилка. Очите му грейнаха, докато издърпваше със зъби тапата, след което я изплю на пода. — Плащат ми двойно по време на битка.

Беше вечер и в стаята за аудиенции подухваше милостив ветрец. Глокта се облегна на стената до прозореца и загледа удължаващите се сенки в града долу.

Лорд-губернаторът го караше да чака. Опитва се да ми покаже, че все още той командва тук, независимо какво казват във Висшия съвет. Но Глокта нямаше нищо против да постои малко сам. Денят му беше изтощителен — бъхтене нагоре-надолу из града в жегата, от една инспекция на стените през втора на портите, до трета на войската. И цял ден в задаване на въпроси. Въпроси, за които май никой няма задоволителни отговори. Кракът му тръпнеше от болка, през гърба му преминаваха бодежи, а ръката му беше прежулена и зачервена от дългото стискане на бастуна. Но нищо по-различно от всеки друг път. Все още стоя на краката си. Добър ден в крайна сметка.

Залязващото слънце беше обвито в пелени от оранжеви облаци, а под него морето сребрееше с последната светлина на деня. Външните стени вече бяха захлупили под огромната си сянка половината от порутените колиби в гетата, а сенките на високите кули на храма лежаха върху покривите на къщите от централната част и бавно пълзяха нагоре по склона към Цитаделата. Хълмовете на континента бяха едва загатнати в далечината форми, потънали в сенки. И пълни с гуркулски войници. Със сигурност и те ни наблюдават, не само ние тях. Гледат ни как копаем рова, как ремонтираме стените и укрепваме портите. Ама колко ли още ще се задоволяват само с гледане? Колко време имаме, преди слънцето да залезе завинаги за нас?