Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

— Разбирам — отвърна той и монотонния глас на Баяз продължи да нарежда.

— Не искам да кажа, естествено, че кралят трябва да е тиранин! За всеки владетел на първо място трябва да е спечелването на обичта на простолюдието. Печели се лесно, с дребни жестове, но трае вечно.

Това вече Джизал не бе склонен да отмине ей така, независимо колко опасен беше старецът. Повече от ясно бе, че Баяз няма никакъв практически опит в политиката.

— Че каква полза от обичта на простолюдието? Аристокрацията държи парите, а силата е в армията.

Баяз извъртя надменно очи.

— Както и очаквах, думи на малко дете, което лесно можеш да излъжеш с малко врели-некипели и номера с бързина на ръцете. А откъде идват парите, ако не от данъците на селяните по полето? И кои са войниците в армията, ако не синовете и съпрузите на жените от простолюдието? Кое дава власт на господаря? Подчинението на селяните му и нищо друго. Когато селяните са истински недоволни, властта се изпарява с невероятна бързина. Да вземем историята на император Дантус — Баяз посочи поредната статуя.

Едната ръка на въпросния император беше счупена, а в другата се беше насъбрало солидно количество мръсотия, хванала буйна туфа мъх. Липсващият нос с големия кратер, останал на неговото място, придаваше на император Дантус изражение на дълбок срам и крайно недоумение, както се случва с човек, изненадан от друг в тоалетната.

— Няма друг владетел, когото обикновените хора да са обичали повече — продължи Баяз. — Посрещал всеки като равен, заделял половината от приходите си за бедните. Но благородниците организирали заговор срещу него. Избрали един от тях, когото да възкачат на престола, и хвърлили императора в затвора.

— Наистина ли? — изсумтя Джизал, загледан в полупразния площад.

— Да, ала простолюдието не изоставило обичния си монарх. Излезли от домовете си и тръгнали на бунт, отказали да се подчинят. Някои от конспираторите били извлечени от къщите им и обесени на улицата, останалите се изплашили и върнали Дантус на престола. Сега виждаш ли, младежо, как любовта на народа е най-сигурният щит на владетеля срещу всяка опасност.

— Аз все пак бих предпочел подкрепата на лордовете — въздъхна Джизал.

— Ха. Тяхната подкрепа струва скъпо и е непостоянна като посоката на вятъра. Нима не си стоял на пост в Камарата на лордовете по време на заседание, капитан Лутар?

Джизал се замисли. Може би наистина имаше частица истина в бръщолевенето на дъртака.

— Ха. Такава е тя, любовта на благородниците. Най-доброто, което човек може да направи, е да ги раздели и да използва завистта им, да ги накара да се борят за дребни придобивки, като през това време си присвоява заслугите за техните успехи, и най-важното, не допуска никой да стане толкова могъщ, че дори да си помисли да предявява претенции към престола.

— А това кой е?

Една от статуите се извисяваше значително над останалите. Беше на мъж на средна възраст с впечатляваща външност, гъста брада и къдрава коса. Лицето му беше красиво, но устните му загатваха мрачна усмивка, а сбръчканото му чело — надменност и гняв. Имаше вид на човек, с когото по-добре да нямаш нищо общо.

— Това е моят господар Ювенс. Не е бил император, но е бил пръв и последен съветник на мнозина от тях. Той съгради тази империя и пак той изигра главна роля в унищожението й. Велик човек във всяко отношение, но дори и великите мъже си имат недостатъци, огромни колкото и величието им. — Баяз огледа замислено протрития жезъл в ръцете си. — Човек трябва да научи уроците на историята. Грешките на миналото не бива да се повтарят… освен ако няма никакъв друг изход.

Джизал разтри очи и се загледа в площада. Може би подобна лекция би била от полза за принц Ладисла, въпреки че Джизал се съмняваше. Затова ли беше откъснат от приятелите си и от напълно заслужения шанс за слава и повишение? За да слуша прашасалите разсъждения на някакъв чудат плешив странник?

Джизал свъси вежди при вида на трима войници, които вървяха към тях през площада. Първоначално ги понаблюдава без интерес, докато не установи, че и тримата гледаха право в него и Баяз и определено се бяха насочили към тях. Тогава видя още трима и още грима, които ги приближаваха от различни страни.

Гърлото му се сви. Оръжията и броните им бяха направо антични, но изглеждаха достатъчно ефективни и имаха вид на често употребявани. Фехтовката е едно, а истинската битка с вероятност от сериозно нараняване или смърт — съвсем друго. Със сигурност това, че изпитва такова безпокойство, не е причина да се смята за страхливец, не и когато деветима въоръжени мъже вървят право към теб, а път за отстъпление няма.