Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

— Банка ли? Коя банка?

— Не знам, това си е работа на Гилдията — троснато отвърна Харкър. — Валинт и нещо си.

— Балк. „Валинт и Балк“. Гледай ти, някои стари познайници са тук отпреди мен. Трябваше да се досетя. Тези копелета са навсякъде. Навсякъде, където има пари.

Глокта погледна към оживения пазар. А тук има много пари.

С напредване към Цитаделата улиците ставаха по-стръмни. Бяха построени на скатове, изсечени в самата скала. Глокта куцаше с мъка в жегата, прегърбен над бастуна и прехапал устна от болка. Беше плувнал в пот и умираше от жажда. Харкър не си даваше никакъв зор да забави темпото независимо от изоставащия Глокта. Проклет да съм, ако го помоля да го направи.

— Цитаделата е над нас. — Инквизиторът махна с ръка към широките стени, куполи и кули, кацнали на самия ръб на кафявата скала, издигаща се над града. — Някога беше седалище на местния крал, сега в нея се помещава управлението на Дагоска, както и жилищата на някои от най-видните граждани. Седалището на Гилдията на търговците на подправки е там, а също и градската Палата на въпросите.

— Бива си я гледката — прошепна Витари.

Глокта се обърна и засенчи очите си с длан. Дагоска се простираше под тях и приличаше почти на остров. Централната част на града се спускаше надолу като мрежа от старателно подравнени спретнати къщи. Правите и широки улици лежаха между тях, осеяни с пожълтели дървета и прекъсвани от широки площади. От другата страна на виещата се стена започваше прашната плетеница на гетата. Надвиснала над нея в далечината, обвита в мараня, беше масивната защитна стена напряко на тясната ивица скалиста земя, която свързваше полуострова с континента. От едната й страна се простираше синьото море, а от другата беше пристанището. Най-добрата защита в света, поне така казват. Дали съвсем скоро няма да ни се наложи да проверим това твърдение?

— Началник Глокта — покашля се Харкър. — Лорд-губернаторът и градският съвет ви очакват.

— Значи могат да почакат още малко. Любопитен съм да разбера докъде сте стигнали с разследването на изчезването на началник Давуст. Все пак би било крайно неприятно същата съдба да сполети новия началник.

— Ами имаме… някакъв напредък — намръщено отвърна Харкър. — Няма съмнение, че това е работа на местните. Не спират да заговорничат. Независимо от строгите мерки на началник Давуст след бунта много от тях отказват да научат къде им е мястото.

— Направо съм изумен.

— Това е истината, повярвайте ми. В жилището на началник Давуст имаше прислуга от местните в нощта на изчезването му. Оттогава ги разпитвам.

— И какво открихте?

— За съжаление нищо досега. Оказаха се много упорити.

— Тогава нека ги разпитаме заедно.

— Заедно ли? — Харкър нервно облиза устни. — Не знаех, че ще искате лично да ги разпитвате, началник.

— Е, сега знаеш.

Човек би си казал, че толкова дълбоко под скалата ще е по-хладно. Оказа се точно толкова горещо, колкото и вън, на изпепелените от слънцето улици, само че без милостивия бриз. В коридора беше тихо и задушно като в гробница. Факлата в ръката на Витари хвърляше напред отблясъци по ъглите, но после мракът бързо се затваряше зад тях.

Харкър спря пред обкована с желязо врата и избърса едрите капки пот от лицето си.

— Да ви предупредя, началник, наложи се да се пипаме доста… здраво. Твърда ръка им трябва, разбирате, нали?

— О, аз самият пипам здраво, когато ситуацията го налага. Не се стряскам лесно.

— Хубаво, хубаво.

Ключът се превъртя в ключалката, вратата се отвори и отвътре лъхна противна воня. Запушена тоалетна и гниещи боклуци в едно. Килията беше малка, без прозорци и с таван, под който едва заставаш изправен. Жегата вътре беше непоносима, а вонята — отвратителна. Напомниха на Глокта за друга килия. Доста по̀ на юг, в Шафа, дълбоко под императорския дворец. В онази килия издъхвах бавно в продължение на цели две години. Пищях в тъмнината, дращех с нокти по стените и се валях в собствените си нечистотии. Едното око на Глокта затрепери и той внимателно го избърса с пръст.

Затворникът беше проснат на пода с лице към стената. Кожата му беше почерняла от многото синини, и двата му крака бяха счупени. Друг висеше от тавана за китките си. Коленете му допираха земята, главата му беше клюмнала напред, а по гърба му личаха пресни следи от камшик. Витари се наведе и смушка първия с пръст.

— Мъртъв — обяви тя. Повтори същото с втория. — Този също, при това отдавна.