Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

Трептящата светлина падна върху трети затворник. Този поне беше жив. Почти. Ръцете и краката й бяха оковани, лицето й беше хлътнало от глад, а устните — напукани от жажда. Притискаше към себе си мръсни окървавени парцали. Тя задрапа с пети по пода в опит да се отблъсне по-назад към ъгъла и запелтечи неразбираемо на кантикски. Вдигна ръка пред лицето си, за да се предпази от светлината. Това го помня. Единственото по-лошо от тъмнината беше светлината. След нея винаги следваха въпросите.

Глокта смръщи чело, потрепващите му очи запрескачаха между двата трупа и изплашеното момиче. Зави му се свят от умора, от жегата и от вонята.

— Уютно е тук. И какво научихте от тях?

Харкър запуши с ръка носа и устата си и неохотно пристъпи в килията. Фрост застана зад гърба му.

— Засега нищо, но аз…

— Едно е сигурно, и да искате, от тези двамата не можете да изкопчите повече. Вярвам, че поне са подписали самопризнания.

— Ами… не точно. Началник Давуст не се интересуваше много от самопризнанията на мургавите, ние просто, нали разбирате…

— Не можахте да ги оставите живи достатъчно дълго, за да направят самопризнания?

Харкър посърна. Прилича на несправедливо наказан ученик.

— Девойката е още жива — тросна се той.

Глокта я погледна и прокара език по венците на мястото, където някога бяха предните му зъби.

Никаква вещина. Никаква цел. Жестокост заради самата жестокост. Ако бях ял нещо днес, сигурно щеше да ми прилошее.

— На колко е години?

— Четиринайсет може би. Началник, не разбирам какво общо има това?

— Искам да кажа, инквизитор Харкър, че заговорите рядко са дело на четиринайсетгодишни момичета.

— Сметнах, че ще е добре да вложа старание.

— Старание? Зададохте ли въобще някакви въпроси?

— Ами аз…

Бастунът фрасна Харкър през лицето. Рязкото движение преряза през ребрата Глокта, той залитна на болния си крак и се наложи да се хване за ръката на Фрост. Инквизиторът изпищя от болка и изненада, залитна назад и се свлече по стената в мръсотията на пода.

— Никакъв инквизитор не си ти! — изсъска Глокта — Ти си обикновен шибан касапин! Погледни на какво прилича това място! Убил си двама свидетели! Каква полза сега от тях, глупако? — Глокта се наведе напред. — Освен ако точно това не е била целта, а? Може би Давуст е бил убит от завистлив подчинен, който после е запушил устите на свидетелите, а, Харкър? Дали не трябва да започна разследването си от самата Инквизиция!

Харкър се опита да стане от земята, но практик Фрост се надвеси над него и това му беше достатъчно да се откаже и да се свие до стената. От носа му течеше кръв.

— Не! Не, моля ви! Стана неволно! Не съм искал да ги убивам! Просто исках да разбера какво се е случило!

— Неволно, казваш? Значи си или предател, или напълно некадърен инквизитор, а аз нямам нужда нито от едното, нито от другото! — Глокта пренебрегна пронизващата болка в гърба и се надвеси още по-ниско. Устните му се разтеглиха в беззъба усмивка. — Твърдата ръка върши най-много работа, когато си имаш работа с примитивни диваци, нали така, инквизиторе? Ще се убедиш, че от моята ръка няма по-твърда на този свят. Никъде. Разкарайте това нищожество от очите ми!

Фрост сграбчи Харкър за палтото и го повлече по мръсния под към вратата.

— Чакайте! — извика жално инквизиторът и се вкопчи в касата на вратата. — Моля ви! Не бива да постъпвате така с мен!

Виковете му заглъхнаха в коридора.

В очите на Витари се четеше бегла усмивка, сякаш сцената й бе доставила истинско удоволствие.

— Какво правим с тази бъркотия тук? — попита тя.

— Почистете. — Глокта се облегна на стената и изтри с трепереща ръка потта от лицето си. Болката все още пулсираше в ребрата му. — Изчистете всичко и погребете телата.

— Ами тя? — Витари кимна към девойката.

— Изкъпете я, дайте й дрехи. Нахранете я и я пуснете да си върви.

— Струва ли си да я къпем, след като ще се връща в гетото?

Права е.

— Добре тогава! Била е прислужница на Давуст, значи може да бъде и моя. Върнете я на работа! — провикна се през рамо Глокта, куцайки към вратата.

Трябваше да се махне оттук. Едва дишаше.

— Съжалявам, че ще ви разочаровам, но стените далеч не са толкова непробиваеми, не и в сегашното им състояние… — говорещият замлъкна при влизането на Глокта в заседателната зала на градския управителен съвет на Дагоска.

Залата представляваше възможно най-пълната противоположност на килията в подземието. Всъщност това е най-красивата стая, която някога съм виждал. Всеки инч от стените и тавана беше украсен със съвършени гравюри, изпипани до последна подробност: геометричните форми се виеха с невероятна перфектност около сцени от кантикски легенди, изрисувани в реални размери, покрити със сребро, с позлата и подчертани с яркочервена и синя боя. Подът беше застлан с изумително сложна мозайка. Дългата маса беше инкрустирана със завъртулки от тъмно дърво и светла слонова кост и беше полирана до блясък. От високите прозорци се разкриваше величествената гледка на прашния град и блестящия залив.