Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

— Несъмнено. Това тепърва ще се види. Вурмс вече ни каза почти всичко, което ни интересува. Вие сте отишли при него, предложили сте му пари, за да фалшифицира подписа на баща си върху някои документи, да издаде заповеди от името на губернатора на определени стражи, с две думи, да участва в измяната и предаването на Дагоска на враговете на Съюза. Каза ни имената на всички замесени. Подписа самопризнание. В случай че се интересувате, в момента главата му краси портите на града редом с тази на приятеля ви Ислик, императорския пратеник.

— На портите, един до друг — повтори напевно Северард.

— Само три неща не можах да получа от него. Вашите мотиви, вашия подпис върху самопризнанието ви и името на шпионина, убил началник Давуст. Тях ще ги изслушам от вас. Сега.

Магистър Айдър приглади внимателно предницата на робата си и изправи гръб с максималното възможно достойнство.

— Не мисля, че ще ме измъчвате. Вие не сте Давуст. Имате съвест.

Крайчецът на устните на Глокта потрепна. Смел опит. Заслужаваш аплодисменти. Колко далеч от истината си обаче.

— Така е, имам съвест, но вече е съвсем олекнала и изтъняла до дебелината на косъм. Боя се, че няма да може да предпази вас, пък и когото и да било другиго, дори от лек повей на вятъра. — Глокта въздъхна дълбоко. В стаята беше прекалено горещо и прекалено светло. Очите му смъдяха и сълзяха и той бавно започна да ги разтрива. — Дори не можете да си представите какви неща съм вършил. Ужасни неща, зловещи, отвратителни, ще повърнете, ако ви разкажа за тях. — Вдигна рамене. — Е, от време на време ме преследват в мислите ми, но аз си казвам, че зад тях винаги са стояли основателни причини. Годините минават, немислимото става ежедневие, грозното става досада, а непоносимото — рутина. Изтиквам тези мисли на заден план в съзнанието си, а там колко място има… невероятно е с какво може да се примири човек. — Глокта вдигна поглед към очите на Витари и Северард, безмилостно блестящи над черните маски. — Но да предположим, че сте права за мен. Сериозно ли се надявате обаче, че практиците ми ще изпитат някакви угризения? Северард?

— Някакви какво?

— Виждате ли — усмихна се горчиво Глокта, — той дори не знае думата. — Отпусна се на стола. Уморих се. Ужасно съм уморен. Сякаш нямаше сила дори да повдигне ръцете си. — Вече направих достатъчно изключения за вас. По принцип не пипаме така леко, когато става дума за държавна измяна. Трябваше да видите какъв бой отнесе приятелят ви Вурмс от практик Фрост, хем и за двама ни не е тайна, че той е само съучастник в заговора. В последните часове от живота си не спря да дриска кръв. А вас и с пръст не са ви пипнали. Засега. Позволих ви да задържите дрехите си, а с тях достойнството и човешкия си облик. Сега имате само една възможност: да подпишете самопризнанието си и да отговорите на въпросите ми. Само една възможност: да се подчините напълно и безпрекословно. Само дотук се простират силите на съвестта ми. — Глокта се наведе напред и заби пръст в масата. — Една възможност. След това сваляме дрехите и започваме да режем.

Магистър Айдър сякаш потъна в себе си. Раменете й увиснаха, главата й клюмна и устните й се разтрепериха.

— Задавайте въпросите си — каза тя с пресипнал глас.

Съкрушена жена. Поздравления, началник Глокта. Но въпросите чакат отговорите си.

— Вурмс ни каза на кого е било платено и колко. Няколко лица от стражата. Няколко чиновници от администрацията на баща му. Не е забравил и себе си, естествено. Солидна сума. Едно име обаче съвсем нелогично отсъства от списъка. Вашето име. Единствено вие не сте поискали нищо за себе си. Възможно ли е самата кралица на търговците да пропусне такава добра сделка? Умът ми не го побира. Какво ли са предложили на вас? Срещу какво предадохте краля и страната си?

— Срещу какво? — повтори като ехо Северард.

— Отговаряй, кучко! — кресна Витари.

Айдър се сви и потрепери.

— Поначало Съюзът няма място тук! — избълва тя. — Алчност и нищо повече! Само заради това дойдохме, от чиста алчност! Гилдията е тук отпреди войната, още когато Дагоска беше свободен град. Всички търговци печелеха богато, но трябваше да плащат данъци на местните, а как само ги вбесяваше това! Колко по-хубаво би било, мислеха си те, да притежаваме града, сами да управляваме и сами да определяме правилата. Колко по-богати можем да бъдем. И когато им се отвори възможност, скочиха на мига, а съпругът ми беше пръв на опашката от управници.