Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

Лявото око на Глокта започна да трепери и той го затисна с ръка. С другото продължи да гледа настоятелно жената срещу себе си. По бузата й се търколи сълза и капна на плота на масата.

Защо го правя?

— А какво друго остава? — вдигна рамене той.

Северард се пресегна и плъзна към нея листа със самопризнанието й.

— Подпиши! — кресна й той.

— Подписвай — изсъска Витари, — подписвай, кучко!

Ръката на Карлот дан Айдър трепереше, когато посегна за писалката. Перото изтропа по гърлото на стъкленицата, от върха му покапаха едри капки мастило по масата, но накрая задраска по хартията. Лицето на Глокта не изрази триумф. Сега остава още един въпрос за решаване.

— Кой е гуркулският шпионин? — гласът на Глокта беше остър като сатър.

— Не знам. Никога не съм знаела. Но който и да е, ще дойде и за вас също както дойде за Давуст. Може би още тази вечер…

— Защо чак сега? Защо чакаха толкова дълго гуркулите?

— Убедих ги, че не сте заплаха. Казах им, че няма смисъл, че Сълт просто ще изпрати друг… казах им, че ще се справя с вас. И предполагам, щях, ако не беше неочакваната проява на щедрост от страна на господата от „Валинт и Балк“.

— Кой е гуркулският шпионин? — наведе се през масата Глокта.

Долната устна на Айдър трепереше така силно, че зъбите й започнаха да тракат.

— Не знам — прошепна тя.

Витари блъсна с ръка по масата.

— Кой? Кой? Казвай, кучко! Кой?

— Не знам!

— Лъжкиня!

Веригата се преметна с дрънчене през главата на Айдър и се стегна около шията й. Бившата кралица на търговците полетя назад от стола с размахани във въздуха крака и вкопчени във веригата пръсти. Витари я просна по очи на пода.

— Лъжкиня!

Носът й бе сгърчен от злоба, рижавите й вежди — събрани от усилието, а очите — присвити от ярост. Ботушът й натисна тила на Айдър, гърбът й се изпъна назад и кокалчетата на ръцете й побеляха от опъването на веригата. Северард наблюдаваше бруталната сцена отстрани. По очите му се четеше усмивка, а фалшивото му свирукане беше почти заглушено от хъркането и съскането на последния дъх на Айдър.

Глокта прокара език по дупките във венците си, докато гледаше как магистърът се мята по пода на килията. Тя трябва да умре. Няма друг вариант. Негово високопреосвещенство настоява за сурови наказания. Негово високопреосвещенство иска примери за назидание. Негово високопреосвещенство настоява за безмилостно отношение.

Клепачите му потрепериха и по лицето му премина спазъм. В килията беше задушно и горещо като в пещ. Беше плувнал в пот и умираше от жажда. Едва си поемаше въздух. За момент се почувства така, сякаш него душеха в момента.

Цялата ирония е там, че тя е права. Моята победа ще означава загуба за Дагоска по един или друг начин. Първите плодове на усилията ми вече берат душа пред портите на града. Клането започна и няма връщане назад. Гуркули, дагосканци, поданици на Съюза, труповете ще се вдигат на камари, които накрая ще ни затрупат. И всичко това е мое дело. Щеше да е далеч по-добре, ако планът й беше успял. За всички щеше да е по-добре, ако бях умрял в килията под императорския дворец. За Гилдията на търговците на подправки, за хората от Дагоска, за Корстен дан Вурмс, за Карлот дан Айдър. Дори за мен щеше да е по-добре.

Краката на Айдър почти спряха да ритат. Поредният спомен, който ще избутам на заден план в мислите си. Още нещо, което ще ме гложди отвътре, когато съм сам. Тя трябва да умре, без значение от всичките за и против. Тя трябва да умре. Дъхът й беше съпроводен от приглушен тропот по пода. После се превърна в тих стон. Вече си отива. Почти е свършила.

— Спри! — извика Глокта.

Какво?

Витари сякаш не го чу, веригата остана все така опъната.

— Казах, спри!

— Защо? — изсъска практикът.

Наистина, защо?

— Аз давам заповеди — кресна Глокта, — не давам обяснения!

Витари отпусна веригата, но не спести презрението и отвращението в погледа си. Свали крака си от тила на магистъра. Айдър не помръдна. Дишането й беше станало едва доловимо, просто тихо шумолене в гърлото й. Но диша. Сега архилекторът ще очаква обяснение, при това задоволително. Какво ли ще е то?

— Върнете я в килията — каза Глокта, докато, подпрян на бастуна си, се надигаше с усилие от стола. — Все още може да имаме полза от нея.

Глокта стоеше навъсен пред прозореца и наблюдаваше как в настъпващата вечер божият гняв се сипе над Дагоска. Трите огромни катапулта работеха неуморно. Бяха позиционирани пред стените, далеч извън обсега на арбалетите, и от следобед не бяха спрели да обстрелват града. Зареждането на всеки отнемаше сигурно около час. Глокта беше проследил процедурата през далекогледа си.