Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

Всичко започваше с насочване на машината и изчисление на разстоянието. После цяла група от брадати техници в бели роби започваха да спорят един с друг, да гледат през далекогледите си, да провесват отвеси. Въртяха пергели, подаваха си парчета хартия, пресмятаха на сметалата си и накрая нанасяха корекции чрез огромните болтове, с които беше застопорена машината.

Удовлетворени от стореното, преминаваха към запъване на гигантското рамо на катапулта. Това вършеха с помощта на двайсет коня, чиято задача беше вдигането на чудовищната противотежест — черен метален блок, отлят във вид на смръщено гуркулско лице. За целта запенените животни отнасяха солидна доза камшици.

След това зареждаха снаряда — огромно буре, поне един разкрач широко. Посредством система от макари група гръмогласни ръкомахащи работници го докарваха и поставяха в очакващата го „шепа“ в края на рамото на катапулта. Веднага след това всички се отдръпваха боязливо на почтително разстояние, а напред изпращаха един-единствен роб с дълг прът, на върха на който гореше навито на дебел слой парче плат. Той го поднасяше към бурето и то лумваше в пламъци. В този момент някой дръпваше лост, чудовищната противотежест падаше, дългото като ствол на бор рамо се изстрелваше нагоре и горящото буре политаше в небето. И така от няколко часа — снарядите политаха нагоре, после се стоварваха с рев върху града. Слънцето бавно потъваше на запад и тъмнината постепенно обгръщаше света. Хълмовете на континента станаха само тъмни очертания в далечината.

Глокта проследи с поглед издигането на поредното горящо буре и описаната от него ярка дъга в потъмнялото небе заслепи очите му. Снарядът сякаш увисна нереално дълго над града, високо почти колкото Цитаделата, преди да връхлети с трясък земята. Приличаше на метеор с дълга оранжева опашка. Стовари се насред покрайнините на града. Бурето избълва съдържанието си от течни огньове, които лакомо се нахвърлиха върху тъмните силуети на схлупените къщурки на гетото. Секунди по-късно трясъкът на експлозията достигна до прозореца на Глокта и го накара да замижи и потрепери. Гърмящият прах. Кой би предположил, че от този прашец, който видях да съска по тезгяха в лабораторията на професора химик, ще излезе такова невероятно оръжие?

Видя, по-скоро си представи как миниатюрните човешки фигурки тичат насам-натам, опитват се да извадят ранените от останките на срутените постройки и да спасят каквото е останало от унищожените си жилища. В същото време други почернели от сажди местни се нареждат в редици, подават напред кофи с вода в напразен опит да ограничат разрастващия се ад от пламъци. При война губят най-много онези, които имат най-малко. Навсякъде из гетото горяха пожари. Блестящите, танцуващи на вятъра откъм морето пламъци хвърляха жълти, оранжеви и червени проблясъци в черната повърхност на водата в залива. Дори тук, високо над града, въздухът беше натежал от мазния задушлив пушек. Сигурно долу е същински ад. Още веднъж моите поздравления, началник Глокта.

Нечие присъствие на вратата го накара да се извърне. Видя на слабата светлина на лампата тъмния силует на Шикел.

— Всичко е наред — подхвърли той и отново се обърна към величествения зловещ и ужасен спектакъл, който се разкриваше от прозореца. Все пак не всеки ден можеш да наблюдаваш как гори цял град. Но слугинята не си тръгна. Вместо това пристъпи в стаята.

— По-добре си върви, Шикел. Очаквам посетител, или нещо подобно, чиято визита може да се окаже леко неприятна.

— Посетител, а?

Глокта вдигна поглед. Гласът й беше променен. По-дълбок, по-настоятелен. Лицето й също беше променено. Едната половина беше потънала в сянка, другата — осветена в оранжево от светлината на огньовете, идваща от прозореца. Имаше странно изражение — леко озъбена, с вперени в Глокта блестящи очи. Пристъпяше бавно напред с пълен с напрежение и очакване поглед. Почти страховито лице. Ако предположим, че съм от хората, които се поддават на страх…

Изведнъж всичко си дойде на мястото.

— Ти? — прошепна Глокта.

— Аз.

Ти? Глокта не се сдържа и избухна в кикот.

— Харкър те беше хванал! Този идиот те беше хванал по чиста случайност, а аз те освободих! Аз си мислех, че аз съм героят! — не можеше да потисне смеха. — Ето на това казвам аз урок. Никога не прави добро!

— Не ти ща уроците, сакати човече! — Шикел пристъпи още крачка напред.

Сега от нея го деляха не повече от три крачки.