Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

— Разкарайте се от мен! — изкрещя Джизал, но чу само „ххъъ“.

Опита да се бори, да се измъкне от хватката, но от това само го заболя още повече. Болката в лицето също се усили. Болеше го горната устна, долната, брадичката, бузата. Крещеше колкото сила имаше, но не чуваше нищо. Само тихо хриптене. И накрая, тъкмо когато си мислеше, че главата му вече със сигурност ще се пръсне, болката внезапно отслабна.

— Готово.

Хватката около гърдите му се отпусна и той остана да лежи по гръб, отмалял и безпомощен. Някой завъртя главата му на една страна.

— Хубави шевове. Много добра работа. Ще ми се да беше наблизо, когато се сдобих с тези. Можеше да спасиш нещо от външния ми вид.

— Какъв външен вид бе, бял?

— Хм. По-добре да се захващаме с ръката. После е ред на крака и така нататък.

— Къде остави оня щит?

— Не — простена Джизал, — моля ви…

Този път дори хриптене не излезе от гърлото му. За сметка на това успя да повдигне клепачи. Видя размазани фигури в полумрака. Към него се надвеси лице, грозно лице. Чупен, изкривен нос и набраздена от белези кожа. Точно зад него имаше друго, по-тъмно лице, с дълга, ясно очертана линия, която се спускаше от едната вежда до брадичката. Джизал затвори очи. Дори светлината му причиняваше болка.

— Хубави шевове. — Нечия ръка го потупа по бузата. — Сега си един от нас, момче.

Легнал по гръб, с кълбо от болка вместо лице, Джизал усети как ужасът бавно сковава крайниците му.

— Един от нас.

Кучето лежеше по корем между дърветата и наблюдаваше долината. Беше мокър до кости. Опитваше се да остане неподвижен, без при това да замръзне от студ. И гледаше маршируващата армия на Бетод. От мястото си не виждаше много, само участък от калния път, но достатъчно, за да проследи войниците. Маршируваха с привързани за гърбовете боядисани в ярки цветове щитове, с ризници, лъщящи от стопилия се по тях сняг, и вдигнати нагоре копия. Нижеха се редица след редица.

Кучето беше достатъчно далеч, но и така беше поел сериозен риск. Този път Бетод внимаваше повече от всякога. Беше разпратил хора по всички околни била и височини, за да е сигурен, че никой не го наблюдава. Беше разпратил съгледвачи и на юг, и на изток в опит да заблуди евентуалния наблюдател за истинските си планове. Но не успя да излъже Кучето. Не и този път. Бетод се връщаше обратно, откъдето беше дошъл. Връщаше се на север.

Кучето пое дълбоко въздух и издиша тежко. Мътните да го вземат, колко беше уморен само. Продължи да следи с поглед между боровите клони мъничките фигури, които минаваха по пътя. През всичките тези години като съгледвач на Бетод беше държал под око не една подобна армия. Помогна му да спечели не една битка. Помогна му да стане крал на северняците, въпреки че по онова време той дори и не мечтаеше за подобно нещо. В някои отношения всичко беше напълно различно, а в други — нищо не се бе променило. Ето го отново, легнал по корем в калта, със схванат от продължителното взиране напред врат. Десет години по-стар и нищо повече. Едва си спомняше някогашните си амбиции, но беше сигурен в едно — това не беше една от тях. Колко вода беше изтекла, колко сняг извалял и колко вятър издухал. И всичките битки, и целият този дълъг път — всичко нахалост. Логън вече го няма, Форли го няма, а и за останалите свещта бързо догаря.

Мрачния се промъкна през замръзналия шубрак до него, надигна се на лакти и погледна към войниците на Бетод.

— Хм — изръмжа той.

— Бетод е тръгнал на север — прошепна Кучето.

Мрачния кимна.

— Разпратил е съгледвачи във всички посоки, но той тръгва на север, няма съмнение. По-добре да кажем на Три дървета.

Ново кимване.

Кучето остана на място.

— Уморен съм вече.

Мрачния повдигна озадачено вежда.

— Всичкото това бъхтене за какво? Нищо не се е променило. На чия страна сме сега? — Кучето посочи към върволицата от хора по пътя. — И какво, с всичко това ли ще трябва да се бием? Кога най-после ще намерим спокойствие?

Мрачния вдигна рамене и стисна устни, сякаш мислеше за нещо.

— Като умрем може би.

И не беше ли това горчивата истина?

На Кучето му отне доста време да открие останалите. Не бяха стигнали докъдето трябваше. По-точно бяха почти където ги бе оставил. Първо забеляза Дау. Седеше на един камък с обичайния си навъсен вид и гледаше мрачно в дерето. Кучето застана до него и проследи погледа му. Четиримата южняци се тътреха нагоре по скалите с ловкостта на новородено теле. Тъл и Три дървета чакаха отдолу с все по-нарастващо нетърпение.