Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

Изведнъж ръката се размърда. Костите потънаха обратно в плътта и с отвратително хрущене се наместиха от само себе си. Пръстите й потрепнаха, подскочиха и задраскаха по пода към глезена на Глокта.

— Какво е това? — зяпна като зашеметен Северард.

— Донесете веригите — каза Глокта и отстъпи предпазливо назад. — Бързо!

Фрост с усилие извади от един чувал два чифта тежки дрънчащи окови. Бяха предвидени за най-яките и опасни престъпници. Черни железни скоби, дебели като стъбло на фиданка и тежки като наковални. Стегна единия чифт около глезените, а другия — около китките на Шикел. Зъбчатите механизми на ключалките изщракаха успокоително.

Междувременно Витари беше извадила дълга верига от чувала и докато Северард я държеше изправена, започна да омотава безжизненото тяло на момичето. Обиколи я с веригата няколко пъти, стегна я, после направи още няколко намотки. Два огромни катинара сложиха край на работата й.

Успя да ги затвори точно навреме. Изведнъж Шикел се съживи и започна да се гърчи на пода. Озъби се на Глокта и заопъва веригата. Носът й се беше наместил, от разцепената скула нямаше и следа. Сякаш никога не е била наранявана. Явно Юлвей е казвал истината. Веригата изтропа, когато момичето се изметна към Глокта в опит да го ухапе и той отново трябваше да отстъпи назад.

— Не се отказва лесно — промърмори Витари и я натисна към стената с ботуша си. — Трябва да й го признаем.

— Глупаци! — изсъска Шикел. — Не можете да се противопоставите на това, което предстои! Божията десница се спуска над града и нищо не може да я спре! Смъртта на всички ви е предопределена!

Някъде отвън прелетя огромно огнено кълбо и освети в оранжево маскираните лица на практиците. Миг по-късно тътенът на експлозията отекна в стаята. Шикел започна да се смее — зловещ, дрезгав кикот.

— Стоте думи идват! Няма вериги, които да ги удържат, нито порти, които да ги спрат! Те идват!

— Може и да е така — вдигна рамене Глокта. — Но ще пристигнат твърде късно, за да те спасят.

— Аз вече съм мъртва! Тялото ми е само прах! То принадлежи на Пророка! Опитвай колкото си искаш, нищо няма да научиш от мен!

Глокта се усмихна. Почти долавяше топлината на пожарите отвън върху лицето си.

— Това звучи като предизвикателство.

Арди му се усмихна и Джизал отвърна на усмивката й. Осъзнаваше, че се е нахилил като пълен глупак, но не можеше да се сдържи. Толкова се радваше най-после да е обратно в света, който познава и където нещата имаха смисъл. Вече нямаше да се разделят. Единственото, което искаше сега, бе да й каже колко я обича. Колко много му беше липсвала. Отвори уста, но тя сложи пръст на устните му.

— Шш.

Целуна го. Първо нежно, после малко по-силно.

— Ъ — каза Джизал.

Зъбите й захапаха устната му. Отначало игриво.

— Аа.

Зъбите усилиха натиска.

— Ау!

Тя засмука лицето му. Зъбите й разкъсаха плътта му, застъргаха по костта отдолу. Джизал опита да извика, но от гърлото му не излезе и звук. Наоколо беше тъмно и главата му се маеше. Нещо здраво опъваше устата му, дърпаше с ужасна сила.

— Готово — каза някой.

Непоносимият натиск отслабна.

— Колко е зле?

— Не колкото изглежда.

— Изглежда достатъчно лошо.

— Млъквай и дръж факлата по-високо.

— Какво е това?

— Кое?

— Онова, дето стърчи там.

— Челюстта му, глупако, ти какво си мислеше, че е?

— Мисля, че ще повърна. Медицината не е сред невероятните ми…

— Затваряй си шибания плювалник и дръж високо факлата! Сега трябва да я избутаме обратно!

Джизал усети силен натиск върху лицето си. Последва изпукване, непоносимата болка прониза челюстта му и слезе чак във врата. Никога преди не беше изпитвал подобна болка. Отнесе се.

— Аз ще го държа, ти махни това.

— Кое това?

— Не му вади зъбите, глупако!

— Не съм, той сам си падна!

— Проклет бял глупак!

— Какво става? — попита Джизал, но от гърлото му излезе само хриптене.

Главата му пулсираше, тръпнеше, щеше да се пръсне от болка.

— Той се събужда!

— Ми ший тогава. Аз ще го държа.

Джизал усети как нещо обгръща раменете му, стяга го през гърдите и го притиска силно надолу. Болеше го едната ръка. Ужасно болеше. Опита да рита с крака, но единият от краката му отказа да помръдне и също избухна в болка.

— Държиш ли го?

— Да, държа го! Почвай да шиеш!

Нещо се заби в лицето му. Мислеше си, че болката няма накъде повече да се усилва. Колко жестоко се лъжеше.