Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

Гледаше я като изгладнял пес свински бут. Тя отвърна на погледа му и Кучето нямаше как да не признае, че това й правеше огромна чест. На нейно място той самият надали щеше да има същата смелост.

— Бетод отива на север. Ние също — каза Три дървета с тон, от който ставаше ясно, че решението му не подлежи на обсъждане. — Ще го държим под око. Надявам се да можем да се движим достатъчно бързо, за да сме винаги пред него. Та ако се случи твоят приятел Бър да се появи насам, ще можем да го предупредим, преди да е налетял и паднал в капана на Бетод като слепец в кладенец.

Принцът удари ядосано по земята.

— Настоявам да знам за какво се говори тук!

— Бетод тръгва на север с армията си — изсъска Уест през зъби. — И северняците смятат да го последват.

— Това е недопустимо! — заяви малоумният принц и подръпна мърлявите си ръкавели. — Този план излага всички ни на опасност! Моля, информирайте ги, че потегляме на юг незабавно!

— Уговорено, значи.

Всички се обърнаха да видят говорещия. Мрачния говореше толкова гладко официалния език на Съюза, колкото и самият принц.

— Вие отивате на юг. Ние тръгваме на север. А аз сега отивам да се изпикая. — Той се изправи и се отдалечи в тъмнината.

Кучето го изгледа със зяпнала от изненада уста. За какво му е на някой да учи чужд език, при положение че и на майчиния си никога не казва повече от две думи на кръст?

— Добре! — кресна Ладисла с изтънял от паника глас. — Друго не съм и очаквал!

— Ваше Височество! — изсъска му отново Уест. — Нуждаем се от тях! Без тяхна помощ няма да стигнем нито до Остенхорм, нито докъдето и да било другаде!

Очите на момичето се извърнаха към Ладисла.

— Ти знаеш ли въобще накъде е юг?

Кучето потисна усмивката си, но принцът остана сериозен.

— Всички тръгваме на юг! — озъби се принцът и мръсното му лице потръпна от яд.

Три дървета изсумтя презрително.

— Багажът няма право на глас, момче, дори и това да беше група, в която решенията подлежат на гласуване. — Той най-после беше заговорил на официалния език на Съюза, но Кучето се съмняваше, че принцът ще остане доволен от чутото. — Ти имаше възможността да даваш заповеди и виж докъде се докара. За глупаците, които те слушаха, въобще не ми се говори. Ако си мислиш, че ние ще се присъединим към тях, много се лъжеш. Ако ще ни следваш, по-добре се научи да не изоставаш. Ако искаш ти да даваш заповеди, е…

— Юг е натам — каза Кучето и посочи с палец. — Успех.

До архилектор Сълт,

Глава на Инквизицията на Негово величество

Ваше Високопреосвещенство,

Обсадата на Дагоска продължава. Вече три дни гуркулите щурмуват стените на града и всяка следваща атака е по-мащабна и решителна от предходната. Полагат огромни усилия да запълнят рова с камъни, да прехвърлят мостове върху него, да изкатерят стените и да докарат тарани пред портите. Три пъти опитваха и трите пъти бяха отблъснати. Загубите им са огромни, но те могат да си ги позволят. Войниците на императора пъплят многобройни като мравки към полуострова. Обаче хората се държат, отбраната ни е силна, а решимостта ни — непоклатима. Корабите на Съюза порят залива и ни осигуряват редовно снабдяване. Уверявам ви, Дагоска няма да падне.

По друг въпрос, от по-малка значимост, сигурен съм, че ще се радвате да узнаете, че въпросът с магистър Айдър е решен. Отложих временно изпълнението на присъдата й с цел да използвам връзката й с гуркулите срещу тях. За нейно най-голямо съжаление този мой хитър замисъл не се увенча с успех, така че тя повече не е от никаква полза за нас. От друга страна, женската глава, побита на копие на стените ни, може да има обратен ефект върху бойния дух на войниците. Все пак ние сме цивилизованата страна в тази война. Ето защо въпросът с бившия магистър на Гилдията на търговците на подправки беше решен тихомълком, но, уверявам ви, с подобаваща строгост. За нас магистърът и осуетеният й опит за измяна са вече прочетена книга.

Край водата беше тихо. Тихо, тъмно и спокойно. Леките вълни плискаха в подпорите на кея, дъските на лодките поскърцваха, а откъм залива подухваше ветрец. Тъмното море блестеше на лунната светлина под обсипаното със звезди небе.

Не е за вярване, че само на половин миля оттук само допреди няколко часа умираха хора, при това със стотици. Не е за вярване, че въздухът се раздираше от викове на ярост и болка, че под стените на Дагоска лежат овъглени останките на две обсадни кули с пръснати като есенни листа около тях трупове…