Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

— За ваш късмет.

— Не бих казал точно късмет. Трябва да направим барикада зад портите. Там е най-слабото място в отбраната ни. Полукръг например, стотина крачки широк. Ще свърши идеална работа — ако пробият, ще ги удържи достатъчно дълго, за да ги отблъснем. Може би…

— А, да ги отблъснем. — Коска почеса обрива на врата си. — Обзалагам се, че като дойде време за това, доброволците ще се избиват на тълпи да застанат зад барикадата. Но ми изглежда възможно.

— Заслужават възхищение. — Генерал Висбрук пристъпи към парапета от бойници със захванати на гърба на безупречно изгладената си униформа ръце.

Учудвам се, че при настоящето ни положение той все пак намира сили и време за външния си вид. Но пък човек се хваща за каквото може.

Поклати глава, загледан в труповете пред стените.

— Каква смелост да продължават да атакуват срещу такава отбрана отново и отново. Рядко можеш да видиш хора да умират с такава готовност.

— Дължи се на онова така чудато и така опасно качество — каза Коска. — Убедени са, че правото е на тяхна страна.

Висбрук го изгледа изпод вежди.

— Правото е на наша страна.

— Щом казвате. — Коска се усмихна широко на Глокта. — Но мисля, че някои от нас отдавна са се отказали от идеята, че такова нещо дори съществува. Смелите гуркули прииждат с колички, пълни с камъни… а моята работа е да ги засипвам отгоре със стрели, това е! — изсмя се наемникът.

— Не виждам нищо смешно! — сопна се Висбрук. — Падналият в битка враг заслужава уважение.

— Че защо?

— Защото всеки от нас може да е на негово място — труп, който гние под слънцето. Скоро това наистина може да се случи.

Коска се изсмя още по-силно и плесна генерала по рамото.

— Ето, вече схващате! Едно съм научил от двайсетте си години като наемник — най-добре гледай на нещата откъм веселата им страна!

Глокта изгледа наемника, който се хилеше доволно при вида на бойното поле. Преценяваш кога ще е най-подходящият момент да минеш на другата страна, така ли? Чудиш се колко отпор да дадеш на гуркулите, за да склонят да ти платят повече, нали? Има нещо повече от крилати фрази в тази пъпчива глава, но за момента не можем да минем без нея. Погледна към генерал Висбрук, който се беше отдалечил да се възмущава насаме. Това пухкаво приятелче няма достатъчно мозък, нито кураж да удържи града повече от седмица. Усети нечия ръка на рамото си и се извърна рязко. Стоеше очи в очи с Коска.

— Какво? — троснато попита Глокта.

— Ъъ — смотолеви наемникът и посочи към небето.

Глокта проследи посоката на пръста му. Видя малка черна точка недалеч от тях, която се издигаше нагоре. Какво е това сега? Птица? Нещото достигна зенита си и започна да пада обратно към земята. В този момент Глокта схвана какво е. Скала. Изстреляна от катапулт.

С приближаването й точката започна да се уголемява, въртеше се във въздуха нереално бавно и безшумно, сякаш потъваше във вода. Глокта я зяпна. Всички наоколо също. Настъпи ужасяващ момент на неизвестност. Беше невъзможно да се каже къде точно ще падне скалата. Хората започнаха да тичат напред-назад по стената. Задъхани, пищящи, сбутваха се един в друг с дрънчене на брони и изпускаха оръжията си.

— Мамка му — прошепна Северард и се хвърли по очи на земята.

Глокта не помръдна от мястото си. Очите му останаха приковани в черното петно на фона на яркосиньото небе. За мен ли идваш? Няколко тона скала, които ще пръснат останките ми из целия град, това ли си ти? Колко нелеп и банален край. Усети как устните му се разтягат в усмивка.

Недалеч от Глокта голям участък от парапета с бойници беше отнесен от стената с оглушителен трясък в облак от прахоляк и летящи парчета камък. Отломките полетяха навсякъде. Глокта видя как един от войниците буквално бе обезглавен от летящ каменен блок. Загубило главата си, тялото му остана за момент право, олюля се, коленете се подгънаха и накрая то се срина заднешком от стената.

Канарата падна някъде отзад, в гетото, смаза няколко къщурки, подскочи и се затъркаля. Подмяташе и кършеше дървените колони на колибите като кибритени клечки. После спря в края на дългия си разрушителен път. Глокта примигна и преглътна, не можеше да повярва. Въпреки все още заглъхналите си уши дочу нечии викове. Странен глас. Стириянски акцент. Коска.

— Само това ли можете, шибани копелета? Аз още съм тук!

— Гуркулите ни обстрелват! — пищеше безсмислено Висбрук. Беше приклекнал зад една бойница с ръце на главата и изцапана с прах униформа. — Изстрелват скали с катапултите си!