Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

— Не думай — промърмори Глокта.

Последва нов оглушителен трясък и втора скала се заби в стената малко по-нататък. Пръсна се в облак от отломки с размерите на човешка глава, които започнаха да падат в рова. Земята под краката на Глокта се разтърси от сблъсъка.

— Идват! — изкрещя Коска с пълно гърло. — Всички обратно на стената! Всички по местата!

Хората се стекоха към бойниците: местни, наемници, съюзнически войници, застанаха един до друг, започнаха да зареждат арбалетите, подаваха си стрели и си подвикваха на смесица от езици. Коска тръгна между тях, потупваше рамене, размахваше юмрук, зъбеше се и се хилеше, в поведението му нямаше и най-малка следа от страх. Вдъхновяващ хората си водач, особено пък побъркан пияница като него.

— Майната му! — изсъска Северард. — Аз не съм войник!

— Аз също вече, но едно добро представление като това все още ме влече. — Глокта докуцука до парапета и надникна иззад една от бойниците.

Този път видя сред омарата в далечината как огромното рамо на един от катапултите отскача нагоре. Изстрелът не беше добре премерен и канарата прелетя високо над главата му. Глокта примижа при острата болка във врата, когато се обърна да я проследи. Тя се стовари с глух тътен и пръсна облак прахоляк и парчета натрошен камък някъде близо до стената на централната част на града.

Зад редиците на гуркулите изсвири рог: треперлив нисък резонанс. Последваха го барабани — задумкаха в такт като тежките стъпки на великан.

— Идват! — изрева Коска. — Приготви арбалетите!

Глокта чу заповедта да се предава като ехо по стената и миг по-късно видя как от всички бойници щръкнаха заредени арбалети. Върховете на стрелите проблеснаха на силното слънце.

Големите тръстикови паравани, които маркираха първата редица на гуркулите, тръгнаха бавно напред през опустошената „ничия“ земя. А отзад пъплят пълчищата гуркулски войници. Глокта стисна до болка камъка на бойницата, докато наблюдаваше подхода на вражеската армия. Сърцето му заби по-силно и от барабаните на гуркулите. Страх или вълнение? Има ли разлика? Кога за последно изпитах тази смесена тръпка? Когато говорих пред Камарата на лордовете? Когато водих атаката на кавалерийската си част? Когато се бих в Турнира пред погледите на ревящата тълпа?

Параваните наближаваха в стегната редица по цялата ширина на полуострова. Сто крачки, деветдесет, сега осемдесет. Погледна към Коска, който продължаваше да се хили като побъркан. Кога ще даде заповедта? Шейсет, петдесет…

— Сега! — изрева стириянецът. — Огън!

От стената се понесе мощно тракане на тетиви и залпът от стрели поръси параваните, земята около тях, труповете и всеки гуркул, проявил неблагоразумието да остави открита част от тялото си. Защитниците приклекнаха зад бойниците и започнаха да въртят ръчките за опъване на тетивите и да зареждат нови стрели в арбалетите. Ритъмът на барабаните се ускори и параваните безцеремонно прекрачиха труповете на падналите. Доста тягостна картина се разкрива пред очите на хората зад тях в момента. Взират се в телата под краката си, чудят кога ли и те самите ще се присъединят към тях.

— Масло! — изкрещя Коска.

От стената полетя бутилка със стърчащ от гърлото фитил. Превъртя се във въздуха и се пръсна в един от параваните. По жълтата тръстика плъзнаха жадни огнени езици и я оцветиха първо в кафяво, после в черно. Параванът се разклати, взе да се гъне и постепенно да се накланя напред. Зад него изскочи с писъци войник, чиито ръце бяха обгърнати в ярки пламъци.

Горящият параван падна на земята и разкри колоната от войници отзад. Едни бутаха колички, пълни с камъни, други носеха стълби, трети — лъкове и друго оръжие. Нададоха боен вик и се впуснаха напред с вдигнати щитове. Затичаха на зигзаг между труповете на земята, а стрелците им отвърнаха на огъня от стената. Някои паднаха по очи, надупчени от късите стрели на арбалетите. Други крещяха, затиснали раните по телата си, или пълзяха, стенеха и проклинаха. Някои ревяха предизвикателно, но други побягваха назад и биваха пронизани от стрелите в гръб.

Горе на стената арбалетите продължиха да тракат с тетиви. Полетяха още бутилки със запалени фитили. Защитниците ревяха, съскаха злобно и сипеха ругатни по адрес на летящите отдолу стрели. Някои се криеха страхливо и трепереха, докато стрелите чаткаха по каменните бойници или прелитаха отгоре и уцелваха човешка плът. Коска стоеше, качил един крак на бойницата пред себе си, наведен опасно ниско напред, сякаш не даваше пет пари за опасността, размахваше нащърбената си сабя и крещеше нещо, което Глокта не чуваше от шума. Всички крещяха — и защитници, и нападатели. Битка. Хаос. Сега си спомням. Как въобще ми е харесвало подобно нещо преди?