Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

Глокта тръгна бавно между ранените в кънтящата от ехото на стоновете им зала. Бършеше потта от лицето си и се взираше в лицата на хората по пода — тъмнокожи дагосканци, стириянски наемници и бледи съюзнически войници. Хора от различни народи, с различен цвят на кожата, с различен произход — обединени срещу гуркулите. И сега умират заедно, рамо до рамо, като равни. Сърцето ми би потрепнало от тази гледка, стига да имах такова. С периферното си зрение забеляза спотайващия се в сенките на близката стена практик Фрост. Очите му внимателно обхождаха просторната зала. Моята сянка, дошъл е да се увери, че усилията, които полагам от името на архилектора, няма да бъдат възнаградени с удар в главата. В задната част на храма имаше малко пространство, оградено от завеси — масата за операции. Или най-близкото подобие на такава, което можеха да си позволят тук. Кълцат, режат с ножове и триони. Падат ампутирани ръце и крака — до коляно, до рамо. Най-силните писъци идваха именно иззад тези мръсни завеси. Отчаяни, жалки писъци. Същата бруталност, която се шири и от другата страна на защитните стени. През цепка в мръсния плат Глокта видя работещият отзад Кадия. Бялата му роба беше изпръскана, омазана, кафява от кръв. Беше се навел над лъскаво парче месо и присвил очи, режеше с нож. Ампутация на крак може би? Писъците рязко секнаха.

— Мъртъв е — отбеляза равнодушно хадишът и изтри ръцете си в парцал. — Дайте следващия. — Отмести завесата и излезе навън. Тогава видя Глокта. — А, източникът на малките ни неприятности! Дошли сте да подхраните угризенията си може би?

— Не, дойдох да видя имам ли такива.

— И?

Хубав въпрос. Имам ли угризения? Погледът му попадна на младеж до стената. Лежеше на мръсна сламена постеля, сбутан между двама други. Лицето му беше бяло като платно, очите — изцъклени, мънкаше трескаво и неразбираемо под носа си. Кракът му беше отрязан до коляното, раната — превързана с мръсно парче плат, а около бедрото му беше стегнат колан. Какви ли са шансовете му за оцеляване? Нищожни, клонящи към нула. Остават му още няколко часа агония насред мизерията и стоновете на другарите му. Млад живот, отнет така преждевременно… дрън-дрън. Глокта вдигна очи от момчето. Не изпитваше нищо по-различно от леко отвращение, същото, което би изпитал и ако младежът беше просто куп боклук.

— Не — отвърна той.

Кадия погледна окървавените си ръце.

— В такъв случай господ наистина ви е благословил — промърмори той. — Не всеки може да се похвали като вас с безразличие и здрав стомах.

— Не знам. Вашите хора добре се бият на стената.

— Искате да кажете, умират добре.

Смехът на Глокта прокънтя в застоялия въздух.

— О, я стига. Няма такова нещо като да умираш добре. — Погледът му обходи ранените тела по пода. — Мисля, че вие най-добре разбирате това.

Кадия остана сериозен.

— Колко според вас можем да понесем?

— Губим вяра, а, хадиш? Както с много други неща в живота, героичното удържане на града изглежда много по-добре на теория, отколкото на практика.

Точно това би ви казал младият смел полковник Глокта, докато го влачат по моста, а останките от крака му се държат само на парче месо. Неговите представи как стават нещата в истинския живот се промениха коренно в онзи ден.

— Загрижеността ви е трогателна, началник, ала съм свикнал с разочарованията на живота. Вярвайте ми, ще преживея и това. Но въпросът остава. Колко още ще издържим?

— Ако морските маршрути останат отворени и получаваме редовни доставки по вода, ако гуркулите не открият начин да заобиколят защитните стени, ако сме единни и мислим трезво — седмици.

— И за какво?

Глокта се замисли. Наистина за какво?

— Може пък гуркулите да се откажат.

— Ха! Гуркулите никога не се отказват! Не с половинчати мерки успяха да покорят цяла Кантика. Не. Императорът се е заклел да превземе Дагоска и няма да се спре пред нищо.

— Тогава да се надяваме, че войната в Севера ще приключи бързо и войските на Съюза ще ни се притекат на помощ.

Напълно безпочвени надежди. Ще минат месеци, докато се решат нещата в Англанд. Но дори след като това стане, армията няма да е в състояние да се впусне в нови сражения. Съвсем сами сме.

— И кога можем да очакваме тази помощ?

— Знам ли? Когато угаснат звездите. Когато падне небето. Когато успея с усмивка на лице да пробягам една миля. Ако знаех всички отговори, надали щях да се присъединя към Инквизицията! — троснато отвърна Глокта. — Може би вие трябва да се помолите за божия намеса. Огромна приливна вълна, която да помете гуркулите, ще свърши превъзходна работа. Кой ми каза наскоро, че ставали чудеса?