Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

— Мислила си, че след като разкрием предателите, ще бъдеш отзована, така ли? Надявала си се, че Сълт ще ти осигури хубаво корабче за дома! Но сега, когато няма вече кораби за никого, започваш да се тревожиш, че добрият чичо те е забравил! Че си била подхвърлена на гуркулите като остатъците от трапезата, които хвърляш на кучетата, точно както всички останали тук!

— Ще ти издам една тайна. — Очите на Витари се присвиха насреща му. — Също както и ти, аз не съм тук по свое желание, но преди много време разбрах, че когато Сълт иска нещо от теб, по-добре е да се погрижиш да изглежда така, все едно го вършиш. Единственото, което ме интересува, е да се измъкна оттук жива. — Тя застана още по-близо до него. — Ще можем ли да си помогнем взаимно?

— Хм, ще можем ли? Чудя се. Е, добре. Мисля, че ще успея да те вмъкна като приятел в бурния ми човеколюбив живот. Ще видя какво мога да направя за теб.

— Ще видиш какво можеш да направиш за мен, само това ли?

— Повече от това не мога да предложа. Проблемът е там, че не ме бива много в помагането на други хора. Позагубил съм навика, така да се каже. — Глокта отмести отпуснатата вече ръка с бастуна си и закуца обратно към вратата на храма.

— Какво да кажа на Сълт за Айдър?

— Кажи му истината — каза през рамо Глокта. — Кажи му, че е мъртва.

Кажи му, не всички сме мъртви.

— Къде съм? — попита Джизал, но челюстите му отказаха да помръднат.

Колелата на каруцата изскърцваха при всяко завъртане. Виждаше ярка размазана светлина. Звукът и светлината се забиха болезнено в черепа му.

Опита да преглътне. Безуспешно. Надигна глава. Болката прониза врата му и стомахът му се преобърна.

— Помощ!

От гърлото му излезе само бълбукане. Какво се е случило? Небето е надвиснало болезнено отгоре. Дъските на каруцата го подпират болезнено отдолу. Той лежи, усеща как врата му дере чувал под главата и подскача от друсането на пътя.

Имаше битка, това си го спомня. Битката при камъните. Някой извика. Хрущене и ярка светлина. После нищо, само болка. Дори мисленето му причиняваше болка. Вдигна ръка да докосне лицето си, но установи, че не може. Опита да раздвижи крака, за да се надигне, но и това не се получи. Размърда уста, изръмжа, после изпъшка.

Не можеше да разпознае собствения си език — беше три пъти по-голям от нормалното. Усещането беше като за набутано между челюстите му кърваво парче месо, което изпълваше устата му до такава степен, че едва успяваше да диша. Дясната половина от лицето му беше скована от изпепеляваща болка. Всяко тръсване на каруцата сякаш забиваше нажежени игли в зъбите му, в очите, чак до последния корен на космите по главата му. През дясната част на устата му минаваха някакви парчета плат и той трябваше да диша само през лявата страна, но дори въздухът, преминаващ през гърлото, му причиняваше болка.

Усети, че го обзема паника. Всяка част от тялото му закрещя. Едната му ръка беше пристегната към гърдите, но с помощта на другата успя да се вкопчи в ръба на каруцата. Трябваше да опита някакво движение, каквото и да било. Очите му изхвръкнаха, сърцето му заби лудо и дъхът му излезе шумно през носа.

— Гхър! Гърр!

Колкото повече се опитваше да говори, толкова повече се усилваше болката. Все по-силна и по-силна. Лицето му щеше да се пръсне. Черепът му щеше да се разлети на късчета…

— Кротко. — Белязано лице изплува отнякъде и се надвеси отгоре му. Деветопръстия. Джизал посегна към него рязко, отчаяно. Севернякът хвана ръката му в лапата си и я стисна здраво. — Кротко, момче. Слушай ме сега. Боли, знам. Мислиш си, че не можеш да издържаш повече, но не е така. Мислиш си, че ще умреш, но няма. Вярвай ми, бил съм на твоето място, знам какво е. С всяка минута, с всеки час и всеки ден ще става само по-добре.

Джизал усети как другата ръка на Деветопръстия се отпуска на рамото му и внимателно го натиска надолу.

— Ще се оправиш, само трябва да лежиш мирно. Разбираш ли? Леко се отърва, късметлия.

Ръцете и краката му отмаляха. Трябва само да лежи. Той стисна ръката на Деветопръстия и севернякът отвърна със същото. Болката като че ли намаля. Все още беше ужасно силна, но май сега можеше да се справя с нея. Дишането му се успокои. Очите му се затвориха.

Вятърът режеше студената равнина, поваляше късата трева и разпъваше опърпаното палто на Джизал, развяваше сплъстената му коса и мръсните превръзки на лицето му, но той не му обръщаше никакво внимание. Какво можеше да направи срещу вятъра? Можеше ли въобще да направи каквото и да било за което и да било?