Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

— Олго е жле? — успя да прошепне едва.

— Аз съм бил и по-зле.

Страхотна утеха, помисли си Джизал, няма що.

— Ще се оправиш. Млад си. Ръката и кракът бързо ще зараснат.

Което ще рече, предположи Джизал, че същото не се отнася за лицето му.

— Винаги е зле, като те ранят, но първия път е най-страшно. При всеки от тези — Деветопръстия посочи очуканото си лице — ревах като бебе. Ако ще ти стане по-леко, почти всеки реве. Истина е.

Това не помогна и Джизал повтори:

— Олго жле?

— Челюстта ти е счупена. Имаш няколко избити зъба и устата ти е разпрана, но мисля, че добре те зашихме.

Джизал преглътна. Не искаше и да си го помисли даже. Най-лошите му страхове се бяха потвърдили.

— Лоша рана и на гадно място. В устата — ни можеш да ядеш, ни да пиеш. Не можеш дори да говориш, без да те боли. Не можеш и да целуваш, естествено, ама тук това май няма да ти е проблем, а? — севернякът се усмихна широко, но Джизал не намери сили да се присъедини. — Доста лоша рана. Там, откъдето идвам аз, на това му казват кръщаваща рана.

— Агво? — промърмори Джизал и моментално съжали, когато болката плъпна по челюстта му.

— Кръщаваща рана — повтори Деветопръстия, вдигна ръка и размърда чуканчето на липсващия си пръст. — Рана, която ти дава име. Теб сигурно щяха да те кръстят Счупеното чене, Кривата мутра или Беззъбия, нещо такова. — Усмихна се отново и Джизал установи, че чувството му за хумор е останало на онзи хълм, при избитите зъби.

Усети как очите му се наливат със сълзи. Идеше му да плаче, но това изискваше отваряне на устата, а шевовете бездруго се бяха впили в подутите му устни под превръзката.

Деветопръстия продължи да го успокоява.

— Гледай откъм добрата страна. Вече е малко вероятно да умреш от това. Мисля, че ако раната щеше да гние, отдавна да е започнала.

Джизал го зяпна смаян. Ужасените му очи се ококорваха все повече с всяка следваща секунда, в която осмисляше последните думи на северняка. Знаеше, че сега щеше да зяпа с увиснало чене, ако челюстта му не бе натрошена и здраво стегната към главата. Малко е вероятно да умре? Мисълта за възпаление на раната въобще не му бе минала през главата. Да изгние? Устата му?

— Май не ти помагам много, а? — промърмори Логън.

Джизал покри очите си със здравата си ръка и зарида, като се стараеше да не си причинява много допълнителна болка. Тихите вопли разтърсиха раменете му.

Бяха спрели на брега на голямо езеро. Сива, набраздена от вятър вода под свъсено, тъмно от облаци небе. Мрачна вода и мрачно небе, мистериозни и заплашителни. Враждебните вълни плискаха в студения чакъл на брега. Няколко враждебни на вид птици кряскаха сърдито в небето над водата. Още по-враждебно настроена, болката пулсираше навсякъде в тялото на Джизал и не личеше, че някога може да мине.

Феро клекна пред него, намръщена както обикновено, и се зае с разрязване на превръзката му. Баяз се надвеси през рамото й. Очевидно Първия магус се беше събудил от вцепенението си. Той не даде никакво обяснение нито за това, което го беше предизвикало, нито за това как така изведнъж се бе съвзел. Изглеждаше зле. По-остарял от всякога и още по-изпит отпреди. Очите му бяха дълбоко хлътнали, а кожата му — пребледняла, сякаш беше изтъняла и станала почти прозрачна. Но на Джизал не му беше останала съпричастност, още по-малко за човека, отговорен за всички сполетели ги беди.

— Къде сме? — смънка той, кривейки лице от болка.

Говоренето вече беше по-лесно, но трябваше да шепне и да движи много внимателно устни, което заваляше думите и те звучаха като на някой малоумен селяк.

— Това е първото от трите езера — Баяз кимна през рамо към водата зад гърба си. — Приближаваме Олкъс. Вече може да се каже, че повече от половината път е зад нас.

Джизал преглътна. Повече от половината не беше кой знае какво успокоение.

— Колко дълго беше…

— Не мога да работя, като непрекъснато мърдаш устни, глупако — изсъска Феро. — Ще млъкнеш ли най-после, или да те оставя така?

Джизал млъкна. Тя внимателно отлепи парчето плат от лицето му, огледа кафявото петно засъхнала кръв, помириса го, сбърчи нос и хвърли превръзката. После изгледа намръщено устата му. Джизал преглътна отново и вторачи поглед в тъмното й лице в очакване на някакво изражение, което да му подскаже мислите й. В момента би дал всичко за едно огледало, би дал всичките си зъби, дори и да бяха непокътнати в устата му.

— Колко е зле? — промърмори той и усети вкуса на кръв по езика си.