Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

Досега той беше тормозил онези под него и угодничил пред онези отгоре. Често сядаше да играе карти с приятели и макар да знаеше, че не могат да си го позволят, измъкваше парите им. Възползваше се от момичета, които после захвърляше. Нито веднъж не благодари на приятеля си Уест за помощта му и беше готов на драго сърце да вкара сестра му в леглото си. С нарастващ ужас Джизал осъзна, че досега в живота си не беше извършил нито едно безкористно дело.

Намести се върху чувалите с храната на конете. Накрая получаваш каквото си заслужил, добрите обноски нямат никакво значение. Отсега нататък ще мисли първо за другите. Ще се отнася с всички като с равни. После, естествено. Първо да може да яде отново, пък после ще има достатъчно време да бъде по-добър човек. Вдигна ръка на превръзката на лицето си и я потърка замислено. Спря, когато видя Баяз, който яздеше зад каруцата и гледаше в далечината над водата на езерото.

— Видя ли го? — изломоти Джизал.

— Кое да съм видял?

— Това. — Той посочи с пръст главата си.

— А, това ли? Да, видях го.

— Колко е зле?

Баяз килна замислено глава на една страна.

— Да ти кажа, мисля, че дори ми харесва.

— Харесва ти?

— Е, не в момента може би, но когато шевовете бъдат извадени, отокът ще спадне, синините ще изчезнат, а раните ще зараснат и коричките ще паднат. Със сигурност челюстта ти няма да е като преди, зъбите, естествено, няма да пораснат отново, но съм абсолютно убеден, че губейки момчешкия си чар, ще придобиеш нещо ново — лицето ти ще крие опасност, ще излъчва непреклонност, загадъчност. Хората уважават мъж, видял битка, а и в никакъв случай няма да си погрознял. Смея да твърдя, че момичетата все така ще се захласват по теб, ако решиш да ги омайваш, естествено. — Баяз кимна замислено. — Да, като цяло вярвам, че това ще свърши добра работа.

— Добра работа ли? — промърмори Джизал с ръка върху превръзката. — За какво?

Но мислите на Баяз вече бяха потеглили в друга посока.

— Харод Велики имаше белег през цялата си буза, но той по никакъв начин не му навреди. Разбира се, няма да го видиш на никоя от статуите, но в живота заради него хората го уважаваха дори повече. Велик човек беше Харод. Имаше репутацията на справедлив и надежден владетел и всъщност често беше точно такъв. Но той също знаеше, когато ситуацията го изисква, как да не бъде такъв. — Първия магус леко се подсмихна. — Казвал ли съм ти за случая, когато покани двамата си най-върли врагове, за да преговарят? За един ден успя така да ги скара, че после двамата взаимно унищожиха армиите си, а той си извоюва победа и над двамата, без дори да извади оръжие. Слушай сега, той знаеше, че Ардлик има красива жена и…

Джизал се намести удобно в каруцата. Беше чувал вече тази история, но реши, че няма смисъл да го споменава. Всъщност реши, че ще е хубаво да я чуе отново, така или иначе нямаше какво друго да прави. Имаше нещо успокояващо в монотонното бърборене и плътния глас на възрастния магьосник, а и слънцето вече пробиваше облаците. Ако не мърдаше много, устата почти не го болеше.

И Джизал се облегна на чувалите със сено, отпуснатата му глава леко се поклащаше с друсането на каруцата, той се загледа в нижещите се покрай него гледки. Гледаше как вятърът люлее тревата. Гледаше слънцето, отразено във водата на езерото.

Със стиснати зъби Уест се катереше по замръзналия склон. Пръстите му бяха изтръпнали, отмалели и трепереха от дращенето по студената пръст, вкопчването в замръзналите корени и ровенето в снега. Устните му бяха напукани, носът му не спираше да тече, а ноздрите му бяха зачервени и ужасно разранени. Въздухът режеше гърлото му и бодеше в дробовете му, преди да излезе с хриптене във вид на облак пара и да подразни отново гърлото му. Замисли се дали това, че отстъпи шинела си на Ладисла, няма да се окаже най-грубата грешка в живота му. Реши, че най-вероятно е точно така. Най-глупавото му решение досега, естествено след това да спаси себичното копеле.

Дори докато тренираше за Турнира по пет часа дневно, не си беше представял, че може да е толкова изморен. В сравнение с Три дървета маршал Варуз беше размекнат детски учител. Сега всяка сутрин преди изгрев-слънце Уест биваше вдиган безцеремонно на крак и никога не лягаше, преди да се е стъмнило напълно. Тези северняци бяха като машини до един. Хора, издялани от дърво, които никога не се уморяват и никога не изпитват болка. А в неговото тяло всяко мускулче крещеше от безмилостното темпо. Беше на рани и синини от безбройните падания. Стъпалата му бяха протрити и разранени от мокрите ботуши. И накрая познатото пулсиране в главата, което тръпнеше в такт с учестените удари на сърцето му и се смесваше с противното парене на раната на главата.