Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

Седеше облегнат на колелото на каруцата и гледаше с обезумял поглед крака си. От двете му страни имаше по едно парче от дръжка на копие, които бяха болезнено силно пристегнати с многократно омотани около тях парчета плат. Ръката му не беше в по-завидно положение. Беше приплескана между две плоски парчета от дървен щит и вързана към гърдите. От предната част на дървото висеше бледата му китка с изтръпнали и подути като наденички пръсти.

Импровизиран жалък опит за лечение. Джизал изобщо не очакваше, че ще може да върши някаква работа. Ако той самият не беше злощастният пациент, сигурно щеше да се засмее. Никога няма да се възстанови от подобни наранявания. Потрошен е, пребит и обезобразен. Щеше ли да стане един от недъгавите просяци, които така старателно беше отбягвал по улиците на Адуа? Ще се присъедини ли към ветераните от някоя война, които, мръсни и опърпани, завират ампутираните си крайници в лицата на минувачите и протягат мърляви шепи за дребни монети — неудобни руини, напомнящи за тъмната страна на войнишкия живот, за която хората предпочитат да не мислят?

Ще остане ли завинаги сакат като… полази го ужасна ледена тръпка… Санд дан Глокта? Опита да размърда крака си и изстена от болка. Ще ходи ли до края на дните си с бастун? Пълзяща твар, отритвана и отбягвана? Ще служи ли за урок? Ще бъде ли сочен с пръст? Вижте, идва Джизал дан Лутар! Едно време беше многообещаващ младеж, красавец, спечели Турнира и тълпите крещяха във възторг името му! Каква загуба, колко жалко, ето го, идва, дайте да се дръпнем настрана…

И всичко това, без дори да се замисля на какво прилича лицето му. Размърда езика си и острият спазъм изкриви лицето му в гримаса, но въпреки това с ужас успя да усети непознатата форма на небцето си. Беше наклонено, изкривено — нищо не си беше на мястото като преди. Празнината в зъбите му изглеждаше широка цяла миля. Устните му бяха неприятно изтръпнали под превръзката. Сцепени, смазани, разкъсани. Той е чудовище.

Върху лицето му падна сянка и той примижа нагоре към слънцето. Деветопръстия стоеше пред него с меха за вода в огромния юмрук.

— Вода — изръмжа той. Джизал поклати глава, но севернякът сякаш не го чу. Клекна до него и измъкна запушалката. — Трябва да пиеш. Да промиваш раната.

Джизал сърдито грабна меха от ръката му и внимателно го поднесе към здравата страна на устата си. Опита да го надигне, но кожата провисна и се килна на една страна. За момент продължи с опитите, докато накрая не разбра, че няма да успее само с една здрава ръка. Облегна се назад, затвори очи и издиша тежко през носа. Почти изскърца със зъби от безсилие и раздразнение, но после се отказа и спря.

— Чакай. — Усети как една ръка се подпъхва под главата му и я вдига нагоре.

— Гхър! — изръмжа яростно Джизал.

Беше почти готов да се бори, но накрая се отпусна и се примири с унижението да бъде третиран като бебе. Какъв смисъл, помисли си, да продължава да се преструва, че не е напълно безпомощен? Киселата хладка вода се стече в устата му и той понечи да я преглътне. Стори му се, че гълта натрошено стъкло. Разкашля се и изплю остатъка. По-скоро се опита да я изплюе, но установи, че болката става прекалено силна. Наложи се да се наклони настрани, да я остави да изтече от устата и да попие в мръсната яка на ризата му. Изпъшка и се облегна тежко на колелото, като избута настрана меха с вода.

— Хубаво — вдигна рамене Деветопръстия, — но по-късно ще трябва да опиташ пак. Трябва да пиеш. Помниш ли какво стана?

Джизал поклати глава.

— Имаше битка. Аз и онова слънчице — той кимна към Феро и тя го изгледа свирепо — успяхме да оправим почти всички, но се оказа, че трима са се промъкнали покрай нас. Ти се справи с двама, при това много добре, но третия го пропусна и оня те фрасна с боздуган в устата. — Ръката му посочи лицето на Джизал. — Здравата те е треснал и ето го резултата. После, предполагам, докато си бил на земята, те е ударил още няколко пъти, а оттам счупените ръка и крак. Можеше да е къде по-зле. Да знаеш, трябва да си много благодарен, че Кай е бил там.

Джизал примигна неразбиращо към чирака. Той пък какво общо можеше да има? Деветопръстия го изпревари с отговора.

— Засилил се и фраснал оня с тиган по главата. И като казвам фраснал, имам предвид смазал му черепа, нали така, Кай? — и се ухили на чирака, който седеше отстрани, загледан в равнината. — Здраво удря момчето за такъв слабак, а? Жалко за хубавия тиган.

Кай вдигна рамене, сякаш повечето му дни започваха с чупене на човешки глави. Джизал си каза, че сигурно е редно да благодари на болнавия глупак, че му е спасил живота, само дето не се чувстваше никак спасен. Вместо това съсредоточи цялата си воля да произведе, доколкото можеше, по-разбираем звук, без при това да си причини допълнително болка.