Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

Тя го изгледа свирепо.

— Май ме бъркаш с някого, когото го е грижа.

Джизал изхлипа и гърлото му се сви на топка. Очите му се напълниха със сълзи и той трябваше да извърне поглед и да примигне, за да потисне плача. Жалко създание, това е той. Смел син на Съюза, горд офицер от Кралската гвардия, победител в Турнира, а в момента едва сдържа сълзите.

— Дръж това — каза рязко Феро.

— Ъх — прошепна с разтреперан глас Джизал, все още борещ се да заглуши надигналото се в гърдите му ридание.

Притисна новото парче плат към лицето си, докато тя се зае да го върже около челото и под брадичката му. Омота здраво превръзката и стегна челюстта му така, че почти да не може да отвори уста.

— Поне си жив — каза Феро.

— И това е голямо успокоение, така ли? — смотолеви той.

— Мнозина и това нямат — вдигна рамене Феро и се отдалечи.

Джизал почти завидя на тези мнозина, докато гледаше гърба на крачещата през разлюляната трева Феро. Как само му се искаше Арди да беше тук. Спомни си последната им среща. Спомни си как го беше погледнала отдолу с онази нейна усмивка. Тя никога не би го зарязала така, не и когато е напълно безпомощен и съсипан от ужасни болки. Тя щеше да му говори нежно, да гали лицето му, да го гледа мило с тъмните си очи и да го целува… глупости, сантиментални глупости. Сигурно вече е намерила някой друг идиот, с когото да си играе и когото да побърква и измъчва. Забравила го е в часа, в който замина. Джизал продължи да се самоизмъчва с мисълта как тя се смее на нечии други шеги, усмихва се на друг, целува устните на друг. Едно е сигурно, сега вече тя няма да го иска. Никой повече няма да го иска. Усети как устните му потрепериха и очите му пак се насълзиха.

— Всички легендарни герои — великите крале, генерали, — всички те в някакъв момент са изпадали в тежки ситуации.

Джизал вдигна поглед. Почти беше забравил за Баяз.

— Страданията каляват човек, момчето ми, точно както и стоманата, колкото повече я ковеш, толкова по-здрава става. — Възрастният магьосник примижа от болка, докато приклякаше до него. — Лесно е, когато не срещаш трудности и успяваш във всичко. Това как посрещаме страданието и несгодите ни определя като хора. Самосъжалението означава себелюбие и егоизъм — най-лошите черти, които може да притежава който и да било водач. Егоизмът е присъщ на децата и на глупците. Великият водач винаги поставя другите пред себе си. Ще се изненадаш колко помага за справяне със собствените ти проблеми. За да бъдеш истински крал, просто трябва да третираш всички останали като крале — Баяз сложи длан на рамото му.

Може би, помисли си Джизал, този жест беше замислен като бащински и насърчителен, но през ризата си той долови само треперенето на ръката. Останаха така известно време, все едно магьосникът нямаше сили да помръдне, но накрая той се изправи бавно, раздвижи схванатите си крака и се отдалечи.

Джизал го изгледа объркан. Само преди няколко седмици такава лекция щеше да го изкара от кожата му, а днес седя като вцепенен и покорно попи всяка дума. Вече не знае кой е. Трудно е да се държиш високомерно, когато си напълно зависим от другите. От хора, за които доскоро бе имал такова ниско мнение. Джизал не се заблуждаваше повече. Без допотопното лечение на Феро и нескопосните грижи на Деветопръстия сега най-вероятно щеше да е мъртъв.

Видя, че севернякът вървеше към него със скърцащи в чакъла ботуши. Време беше да се връща в каруцата. Време беше за още друсане и скрибуцане на колела. Джизал въздъхна — продължително, дрезгаво, но бързо спря въздишката. Самосъжалението е за децата и глупците.

— Хайде, знаеш процедурата — каза Деветопръстия.

Джизал се наведе напред, севернякът пъхна едната си ръка под коленете му, а другата зад гърба му. Вдигна го с лекота и без дори да се задъха, го прехвърли през ръба на каруцата. Намести го безцеремонно между багажа. Докато се отдръпваше, Джизал хвана голямата му мръсна четирипръста ръка. Севернякът се обърна с озадачено повдигната вежда. Джизал преглътна.

— Благодаря ти — пошепна.

— За какво, за това ли?

— За всичко.

Деветопръстия го изгледа.

— За нищо. Дръж се с другите така, както искаш те да се държат с теб, и няма къде да сбъркаш. Така казваше баща ми. Бях забравил този съвет и дълго време върших неща, дето никога няма да мога да изкупя — той въздъхна дълбоко, — но не пречи да опитам. Каквото повикало — такова се обадило, така знам аз.

Джизал примигна, загледан в широкия гръб на северняка, докато той вървеше към коня си. Дръж се с другите така, както искаш те да се държат с теб. С ръка на сърцето можеше ли Джизал да каже за себе си, че някога дори се бе замислял за подобна идея? Замисли се сега, докато каруцата потегляше със скърцане на колелата, и тревогите му постепенно се задълбочиха.