Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

— Ами баща ти?

— Кой, Пайк ли? — тя погледна към затворника с изгореното лице, който вървеше отпред. — Той е добър човек, но изобщо не ми е роднина. Не знам какво е станало с истинското ми семейство. Ако още са живи, сигурно са пръснати из цяла Англанд.

— Значи той не е…

— Понякога, ако се преструваш, че имаш семейство, хората се държат различно. Помагаме си взаимно. Ако не беше Пайк, сега още щях да блъскам желязо в лагера.

— А вместо това се наслаждаваш на този приятен излет.

— Ъъ. Човек трябва да се задоволява с каквото има. — Тя наведе глава и избърза напред между дърветата.

Уест я гледа, докато се отдалечаваше. Кораво момиче, както биха казали северняците. Ладисла може да научи едно-друго от нейния стоицизъм. Погледна през рамо към принца, който се влачеше отзад с елегантна походка и кисело лице. Уест пусна дълга, обвита в пара въздишка. Изглежда, беше прекалено късно за Ладисла да научи каквото и да било.

Жалко ядене, състоящо се от парче стар хляб и канче студена супа. Въпреки всичките молби на Ладисла Три дървета не позволяваше да се пали огън. Рискът да бъдат забелязани беше прекалено висок. Затова на здрачаване те просто седяха малко встрани от северняците и разговаряха тихо помежду си. Говоренето помагаше ако не за друго, поне да отвлича мислите от студа, болката и страданието. А също така спираше тракането на зъбите.

— Каза, че си се бил в Канта, нали, Пайк? Във войната, така ли?

— Точно така. Тогава бях сержант. — Той кимна бавно и очите му проблеснаха в розовата пихтия на лицето. — Не е за вярване, че тогава през цялото време умирахме от жега, нали, полковник?

Уест изхърка жално — най-близкото до смях, на което беше способен в момента.

— В коя част беше?

— Първи кавалерийски полк на Кралската гвардия под командването на полковник Глокта.

— Но това беше моят полк!

— Знам.

— Не те помня.

Изгорялата кожа по лицето на Пайк се изкриви в нещо, което според Уест представляваше усмивка.

— Тогава изглеждах различно. Но аз те помня. Лейтенант Уест. Хората те обичаха. Точния човек, при който да идеш, ако имаш проблем.

Уест преглътна. В момента май не ставаше много за решаване на ничии проблеми, само за създаването им.

— А как стигна до колонията?

Пайк и Кадил се спогледаха.

— По правило в лагера не задаваме такива въпроси.

— О — Уест сведе поглед и разтри длани, — съжалявам. Не исках да те обидя.

— Няма нищо. — Пайк подсмръкна и потри отстрани изкривения си нос. — Да кажем просто, че допуснах някои грешки. Имаш ли семейство, полковник?

Уест присви скръбно очи и скръсти ръце на гърдите си.

— Имам сестра, у дома, в Адуа. Тя е… особено момиче. — Реши, че по-добре да спре дотук. — А ти?

— Имах жена. Когато ме изпратиха в колонията, тя реши да остане вкъщи. В началото я мразех за това. Но знаеш ли? Не съм сигурен дали и аз не бих постъпил като нея.

Ладисла се появи откъм дърветата. Бършеше ръце в пешовете на шинела на Уест.

— Сега съм по-добре! Сигурно е било от проклетото месо, което ядохме сутринта. — Той се намести между Уест и Кадил и девойката го изгледа с такова отвращение, все едно някой току-що изсипа до нея лопата лайна. Двамата, меко казано, не се разбираха. — За какво си говорим?

— Пайк тъкмо разправяше за жена си… — примижа Уест.

— А? Предполагам вече знаете, аз съм сгоден за принцеса Терез от Талинс, дъщерята на Върховния дук Орсо. Тя е всеизвестна красавица… — Ладисла се отнесе в мисли. Озърна се намръщен, сякаш започваше да осъзнава колко абсурдна е темата насред дивата пустош на Англанд. — Но напоследък започвам да подозирам, че тя не е много доволна от предстоящата ни сватба.

— Да се чуди човек защо — промърмори Кадил.

Това сигурно беше десетото й злобно подмятане за тази вечер.

— Аз съм престолонаследникът — сопна се Ладисла — и един ден ще бъда твой крал! Няма да е зле да започнеш да се отнасяш с малко повече уважение към мен!

Кадил се изсмя в лицето му.

— Аз нямам страна, нямам крал, още по-малко — уважение към теб.

Ладисла зяпна от възмущение.

— Няма да позволя да ми се говори по този…

Дау Черния изникна като от нищото и се надвеси отгоре им.

— Затвори му шибаната уста! — озъби се той на северняшки и насочи дебел пръст към Ладисла. — Бетод може да има уши навсякъде! Накарай го да си държи езика зад зъбите или ще му го отрежа! — севернякът изчезна в тъмнината пак така внезапно, както се беше появил.

— Той иска да сме по-тихи, Ваше Височество — преведе шепнешком Уест.