Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

Разбере ли за мислите й, ще я разочарова.

— Значи нямаш никого, така ли? — попита тя.

— Само врагове.

— Защо тогава не си там да се биеш с тях?

— Да се бия ли? На битките дължа всичко, което ми е останало. — Той вдигна големите си празни длани и й ги показа. — Не ми е останало друго освен лошата слава и ужасно много хора, които горят от нетърпение да ме убият. Да се бия? Ха! Колкото си по-добър в това, толкова по-зле свършваш. Уредил съм не една сметка и усещането беше страхотно, но не трая дълго. Отмъщението не те топли нощем, това е. Надценяваш го. Само с него не може. Трябва ти още нещо.

— Прекалено много очакваш от живота, бял — поклати глава Феро.

— Аз пък си мисля, че ти очакваш прекалено малко — усмихна се широко севернякът.

— Като не очакваш нищо, не се разочароваш.

— Като не очакваш нищо, не получаваш нищо.

Феро го изгледа навъсено. Това е проблемът на приказките. Незнайно как, но говоренето всеки път я отвеждаше до нещо, което тя не искаше да чува. Сигурно е заради липсата на опит. Феро подръпна юздите и смушка с пети коня си настрана, далеч от Деветопръстия, далеч от другите, встрани, където ще е сама.

Мълчание. Мълчанието е скучно, но в него поне няма измама.

Погледна към седящия в каруцата Лутар и онзи й се ухили глупашки — широко, колкото му позволяваше превръзката през половината лице. И той изглеждаше някак променен. Това също не й харесваше. Последния път, когато му сменяше превръзката, й беше благодарил — странно. Феро не обичаше благодарностите. Те обикновено криеха нещо. Дразнеше я, че се хвана да направи нещо, за което да й се благодари. Да помагаш на другите води до приятелства. А те от своя страна — в най-добрия случай до разочарование.

В най-лошия — до предателство.

Сега Лутар казваше нещо на Деветопръстия. Севернякът отметна назад глава и неговият гръмогласен идиотски смях подплаши коня му, та той за малко да го хвърли на земята. Баяз се поклащаше доволен на седлото, а около очите му се образуваха ситни бръчици, докато наблюдаваше усмихнат как севернякът се бори с юздите. Феро отмести навъсения си поглед към равнината.

Предпочиташе времето, когато никой не харесваше никого. Това беше познато, успокояващо чувство. Това тя разбираше. Доверие, другарство и весело настроение — бяха толкова далеч в миналото, че все едно й бяха напълно непознати.

А кой обича непознатото?

Феро беше виждала много трупове. Самата тя имаше голям дял в създаването им. Също така със собствените си ръце беше погребала немалко мъртъвци. Смъртта й беше едновременно професия и занимание за свободното време. Обаче не беше виждала толкова много трупове накуп. Хилавата трева беше затрупана с тях. Тя се смъкна от седлото и тръгна между телата. Нямаше как да определи кой с кого се беше бил, по нищо не личеше къде свършва едната противникова страна и къде започва другата.

Мъртвите изглеждаха еднакво.

Особено след като са били претършувани — броните, оръжията им, дори половината от дрехите им бяха свалени. Лежаха един връз друг със сплетени крайници, на голяма купчина в дългата сянка на паднала колона. Древно на вид творение, а сега просто нацепен, натрошен камък, обрасъл с къса жълтеникава трева и лишеи. И на него беше кацнала голяма черна птица. Стоеше си кротко с прибрани криле и гледаше приближаващата Феро със стъклени немигащи очи.

Отдолу, полуоблегнат на очукания камък, лежеше трупът на огромен мъж. Безжизнените му ръце продължаваха да стискат счупен дървен прът. Под ноктите му имаше черна мръсотия и засъхнала кръв. Най-вероятно счупеното дърво е било дръжката на знаме, помисли си Феро. Тя така и не можеше да го разбере. Със знамето не можеш да убиеш врага. Със знамето не можеш да се предпазиш от врага. И въпреки това хората умираха заради него.

— От глупост — прошепна тя, докато гледаше намръщено птицата на колоната.

— Клане — каза Деветопръстия.

Баяз изсумтя и потри брадата си.

— Въпросът е за кого и от кого е било извършено? — каза той.

Феро забеляза подпухналото лице на Лутар да наднича тревожно над ръба на каруцата. Очите му шареха като обезумели. Пред него на капрата седеше Кай. Юздите висяха в ръцете му, а безизразното му лице обхождаше труповете по земята.

Феро претърколи едно от телата и го помириса. Бледа кожа, посинели устни, никаква миризма все още.

— Било е неотдавна. Преди два дни може би.

— Защо няма мухи? — Деветопръстия гледаше делово телата. По някои от тях бяха накацали птици. — Само птици. И не кълват. Странно.