Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

„Пфъ“ — Глокта чу пукането във врата си, докато се обръщаше да погледне назад в мрака.

От сенките между две сгради изникна фигурата на практик Фрост. Той се огледа и избута пред себе си затворника — значително по-дребна фигура, наметната с пелерина, с качулка на главата и вързани зад гърба ръце. Двете фигури прекосиха прашната улица и краката им затупкаха приглушено по дъските на кея.

— Добре, Фрост — каза Глокта в момента, в който албиносът избута затворника пред него. — Мисля, че вече няма нужда от това. — Голямата бяла ръка свали качулката.

На бледата лунна светлина лицето на магистър Айдър изглеждаше още по-изпито и изнурено. Костите опъваха бледата кожа, а на едната буза имаше няколко тъмни драскотини. Главата й беше обръсната — знакът на осъдените за държавна измяна. Без коса черепът й изглеждаше направо малък, почти детски, а шията й — абсурдно издължена и тънка. За това допринасяха и чертите от тъмни синини — зловещи отпечатъци от брънките на веригата на Витари. От властната добре поддържана жена, която сякаш преди цяла вечност го беше въвела под ръка в залата за аудиенции на лорд-губернатора, не беше останал и помен. Няколко седмици в тъмнината, в непоносимата жега, на мръсния под на килията, без да знаеш дали след час ще си още жив — това направо ти скапва външния вид. От опит го знам.

Тя вирна брадичка и погледна Глокта с блестящи в тъмното очи. Тази смесица от страх и открито неподчинение, случва се при някои хора, когато вече са наясно, че е ударил сетният им час.

— Началник Глокта, не смеех и да си помисля, че ще ви видя отново. — Непринуденият, дори жизнерадостен тон, с който изрече думите, не успя да прикрие нотката страх в гласа й. — Сега какво? Вързан за краката камък и в залива, така ли? Не смятате ли, че ще е прекалено мелодраматично?

— Със сигурност, но не такова е намерението ми. — Той погледна Фрост и му кимна с едва забележимо движение.

Айдър трепна, стисна очи и прехапа долната си устна. Прегърби рамене, когато усети как огромният практик застава зад гърба й. В очакване на довършващ удар в тила? На нож между плешките? Метална струна приз шията? Ах, тази ужасна неизвестност. Кое ли ще е? Фрост вдигна ръка. Нещо метално проблесна в тъмнината. После се чу тихо изщракване, когато ключът влезе в ключалката и отключи оковите на китките на Айдър.

Тя бавно отвори очи, премести отпред ръце и замига, все едно ги виждаше за пръв път.

— Какво е това сега? — попита.

— Точно това, което изглежда — Глокта кимна към края на кея. — Този кораб тръгва за Уестпорт със следващия отлив. Имате ли контакти в Уестпорт?

Жилите в тънкия й врат потрепериха, докато преглъщаше.

— Имам контакти навсякъде.

— Хубаво. Тогава ви освобождавам.

Последва продължителна пауза.

— Свободна ли съм? — Айдър вдигна ръка и замислено поглади наболата коса по главата си, докато изучаваше продължително лицето на Глокта. Не знаеш дали да вярваш на ушите си и с право. Аз самият не знам дали да си вярвам. — Негово високопреосвещенство се е размекнал до безобразие.

— Не бих казал — изсумтя Глокта. — Сълт не знае нищо. Смея да твърдя, че ако не беше така, сега и двамата щяхме да плуваме в залива с камъни на краката.

Очите й се присвиха. Кралицата на търговците обмисля сделката.

— Каква е цената тогава?

— Цената е, че оттук нататък вие сте мъртва. И напълно забравена. Избийте си Дагоска от главата. С града е свършено. Намерете други хора, които да спасявате. Цената е да напуснете Съюза и никога повече да не се връщате. Никога.

— Само това?

— Само това.

— Защо?

А, любимият ми въпрос. Защо го правя? Глокта вдигна рамене.

— Какво значение има? Човек, загубил се в пустинята…

— Приема вода от който му предложи и колкото му дава. Не се тревожете. Няма да откажа предложението. — Тя рязко протегна ръка и Глокта почти се дръпна назад. Айдър докосна нежно бузата му. Останаха така за момент. Усети гъдел по кожата си, очите му потреперваха, вратът го болеше. — Може би — прошепна тя — при други обстоятелства…

— Ако аз не бях сакат, а вие не бяхте предателка, такива обстоятелства ли? Нещата са такива, каквито са.

Айдър свали ръката си и се усмихна леко.

— Разбира се. Тогава до следващия път…

— По-добре да няма такъв.

Тя закима бавно.

— Сбогом тогава.

Айдър вдигна качулката си и лицето й потъна в сянка. След това заобиколи Глокта и тръгна с бърза крачка по кея. Отпуснал тежестта си на бастуна, с ръка на бузата, където допреди малко бяха пръстите й, той проследи отдалечаващата се фигура. Така значи. За да накараш жена да те докосне, се иска само първо да й спасиш живота. Трябва по-често да го правя.