Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

Обърна се, направи няколко болезнени крачки по прашния кей и зарея поглед в тъмните сгради отпред. Дали практик Витари не наблюдава някъде оттам? Дали тази малка сценка няма да намери място в следващия й доклад до архилектора? Усети как по потния му гръб премина болезнена тръпка. Знам, че аз няма да я включа в моя, но какво значение има? Вятърът промени посоката си и сега той долови миризмата. Същата миризма, която някак успяваше да се промъкне до всяко кътче в града. Острата миризма на изгоряло. На дим. На сажди. На смърт. Ако не стане чудо, никой от нас няма да напусне жив това място. Погледна през рамо. Карлот дан Айдър вървеше по подвижния мост на кораба. Е, поне един ще успее.

— Нещата вървят добре — отбеляза напевно Коска със силния си стириянски акцент и се надвеси ухилен през парапета от бойници. Огледа последствията от касапницата под стените. — Като цяло вчера беше доста ползотворен ден.

Ползотворен ден. Голата земя от другата страна на рова беше разровена и обгоряла на места, настръхнала със стотиците стрели от арбалетите, които стърчаха като набола брада. Навсякъде се въргаляше изпотрошено обсадно оборудване. Счупени стълби, преобърнати колички и разсипани около тях камъни, обгорени и разпокъсани тръстикови паравани лежаха стъпкани в пръстта. Останките от едната гигантска обсадна кула все още стояха — тлеещ изкривен дървен скелет, щръкнал от купчина пепел, и веещи се на вятъра парчета почерняла кожа.

— Добър урок им дадохме на тия шибани копелета гуркулите, дълго ще го помнят. Нали, началник?

— Какъв урок? — промърмори Северард.

Наистина, какъв урок? Мъртвите не научават нищо. Широкото поле пред предните линии на гуркулите — на двестатина крачки пред стените на Дагоска — беше осеяно с трупове. Лежаха пръснати по тази „ничия“ земя, потънали в море от изпотрошени и захвърлени оръжия и брони. Точно пред рова бяха паднали толкова много войници, че ако човек тръгнеше по телата им, спокойно можеше да мине по цялата ширина на полуострова, без кракът му да стъпи на пръстта. На няколко места се забелязваха цели камари от сбутани едно в друго тела, сякаш сгушени в последна прегръдка. Там, където ранените са допълзели, за да се скрият зад труповете, и където са останали да лежат, докато кръвта им изтече.

Глокта никога не беше виждал подобна касапница. Нищо общо дори с обсадата на Улриок, където пробивът в стените беше направо задръстен от мъртви тела на съюзнически войници и където гуркулските пленници бяха избивани наред, а храмът на града изгоря заедно със стотиците скрити в него цивилни. Толкова много трупове. Сгърчени, усукани, обгорени, проснати във всевъзможни пози. Някои на колене като за последна молитва, други паднали, а главите им смазани от камъните, хвърлени от високите стени. Дрехите на някои бяха разкъсани. Сами са ги раздрали, за да огледат раните си с надеждата, че не са сериозни. До един са останали разочаровани.

Около телата бръмчаха хиляди мухи. Подскачаха стотици видове птици, прехвърчаха от труп на труп и кълвяха, наслаждаваха се на неочаквания пир. Дори високо горе на стената въпреки брулещия вятър вонята беше започнала да се усеща. Материал за кошмарите ми. За достатъчно кошмари да запълнят следващите няколко месеца. Ако доживея дотогава.

Очите на Глокта потрепнаха. Той въздъхна дълбоко и разкърши врат. Това е положението. Продължаваме да се бием. Вече е малко късно да размислям. Хванат здраво със свободната си ръка за грапавия камък на една от бойниците, надникна предпазливо към рова.

— Лошо. Почти са успели да запълнят рова тук и пред портите.

— Вярно — отбеляза жизнерадостно Коска. — Мъкнат сандъци с камъни и ги изсипват във водата. Едва смогваме да ги избием.

— Този ров е най-надеждната ни защита.

— И това е вярно. Беше добра идея. Но нищо не е вечно на този свят.

— Без него няма какво да спре гуркулите да започнат да се катерят по стълби, да блъскат портите с тарани, дори да подкопаят стените. Може да се наложи да организираме някаква група, която да излиза и да копае рова.

Коска го погледна.

— Да ги спускаме с въже от стената, за да копаят в тъмното само на двеста крачки от предните линии на гуркулите, това ли имате предвид?

— Нещо такова.

— Желая ви късмет с подобно начинание.

— Бих отишъл лично — изсумтя Глокта и потупа крака си с бастуна, — но се боя, че дните за героични постъпки са отдавна зад гърба ми.