Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

Съдбата на хората на дъното на долината беше предопределена много отдавна. Когато Ладисла реши да мине реката. Когато Бър начерта плановете. Когато Висшият съвет реши да изпрати наследника на трона в Севера, за да извоюва бойна слава. Когато знатните благородници на Съюза изпратиха просяци вместо войници да се бият за своя крал. Стотиците дребни събития отпреди дни, седмици и месеци се бяха навързали накуп тук, на това безполезно кално парче земя. С последствия, които нито Бър, нито Ладисла, нито Уест можеха да предвидят или предотвратят.

Уест не можеше да направи нищо повече, вече никой не можеше. Всичко беше загубено.

— Защитете принца — измънка той.

— Какво?

Уест започна да оглежда земята наоколо, преобръщаше разхвърлените предмети, обръщаше един по един труповете. Очите на един вестоносец се взираха в него от разцепеното на две лице. От раната висяха кървави парчета месо. Уест щеше да повърне, затисна устата си с ръка и се свлече на колене до друг труп. Беше на човек от щаба на принца. Лицето му беше застинало с изненадан вид. Беше посечен с меч през гърдите. Златните ширити на униформата му бяха разпрани чак до корема.

— Какво правиш, мамка му? — долетя отнякъде дрезгавият глас на Пайк. — Няма време за това!

Престъпникът се беше сдобил с оръжие. Тежка северняшка секира с изцапано с кръв острие. Неприемливо е, помисли си Уест, престъпник да разполага с подобно оръжие, но после реши, че в момента има достатъчно други грижи, та да се тревожи и за това.

— Трябва да намерим принц Ладисла!

— Майната му на принца! — изсъска Кадил. — Да вървим!

Уест се отскубна от ръката й и тръгна с неуверена стъпка към камара изпочупени сандъци. Избърса още малко кръв от едното си око. Тук някъде. Тук някъде последно стоеше принцът…

— Не, умолявам ви, не! — изпищя някой. Наследникът на трона лежеше по гръб в малка падинка, наполовина скрит от трупа на войник от охраната му. Очите му бяха здраво стиснати, а ръцете — кръстосани пред лицето му. Бялата му униформа беше опръскана с кръв и омазана с кал. — Ще ви платят откуп! — изхленчи принцът. — Откуп! Повече, отколкото можете да си представите. — Отвори едно око и надзърна между разперените си пръсти. Сграбчи ръката на Уест. — Полковник Уест! Ти ли си? Ти си жив!

Нямаше време за размяна на любезности.

— Ваше Височество, трябва да вървим!

— Да вървим? — смотолеви Ладисла. По лицето му личаха следите от потекли сълзи. — Но как… не искаш да кажеш… победихме ли?

Уест насмалко да падне по гръб от изненада. Странно, каква ирония на съдбата — точно той да спасява принца. Суетното безполезно леке не го заслужаваше, но това не променяше нещата. Уест трябваше да го направи не толкова заради принца, колкото заради самия себе си. Като поданик негов дълг беше да спаси бъдещия си крал, като войник — да спаси своя главнокомандващ, като човек — да спаси друго човешко същество. Повече от това в момента не можеше да направи.

— Вие сте наследникът на трона, не можем да си позволим да ви загубим. — Той подхвана принца за лакътя и понечи да го вдигне.

Ладисла заопипва колана си.

— Някъде съм си загубил сабята…

— Няма време! — Уест го дръпна и го изправи.

Беше готов да го носи на гръб, ако се наложеше. Втурна се през мъглата, последван от двамата престъпници.

— Сигурен ли си за посоката? — изръмжа Пайк.

— Сигурен съм. — Уест беше всичко друго, но не и сигурен.

Мъглата беше изключително гъста. С главоболието и кръвта, която се стичаше в окото му, не можеше да се концентрира. Звуците на битката сякаш идваха от всички посоки: сблъсъци и стържене на метал, викове, стонове и яростни крясъци — кънтяха в мъглата и в един момент сякаш идваха от много далеч, а в следващия се чуваха ужасяващо близо. От сивата пелена изскачаха тъмни силуети, местеха се и изчезваха, страховити фигури, плаващи тъмни сенки. На Уест му се стори, че от мъглата изплува фигурата на ездач. Стисна меча, вдигна го. Сивите кълба се разместиха. Просто каруца с впрегнато отпред муле и натоварена с бъчви. Кочияшът лежеше, проснат до нея, със стърчащо от гърба пречупено копие.

— Насам — изсъска Уест и приведен ниско към калта, хукна към нея.

Каруцата беше добър знак. Каруците означават обоз, продоволствие, храна, санитари. Каруците означаваха, че се изкачват, излизат от долината, далеч от предните линии, ако въобще все още съществуваха такива. Не, замисли се Уест. Каруците са лош знак. Каруците означават плячкосване. Северняците ще ги търсят и жадни за плячка, ще им се нахвърлят като мухи на мед. Посочи встрани от празните фургони, разбитите бъчви и преобърнатите сандъци. И другите го последваха. Не издаваха никакъв звук, само жвакане на крака в калта и запъхтяно дишане.