Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

— Защитете принца! — изкрещя Уест.

После настана хаос. Ездачите долетяха с крясъци и тропот на копита и започнаха да секат около себе си с мечове и секири. Хората се разбягаха във всички посоки, подхлъзваха се, падаха. Други бяха посечени на място и после стъпкани от конете. Мястото се изпълни с профучаващи напред-назад конници, хвърчаща пръст от копитата, писъците, паниката и ужаса на онези на земята.

Уест се хвърли встрани от копитата на един връхлитащ кон, просна се по корем в калта, после се изправи и замахна отчаяно и напълно безрезултатно към преминаващия покрай него кон. Превъртя се през рамо, извърна се рязко, заоглежда се в мъглата. Нямаше представа дори в коя посока е обърнат — всичко изглеждаше еднакво, звучеше еднакво.

— Защитете принца! — изкрещя отново с пресипнало гърло.

Викът му бе удавен във всеобщата глъч. Обърна се, пак викна, отново и отново.

— Отляво! — изпищя някой. — Образувайте строй!

Нямаше строй, нямаше дори ляво. Уест се спъна в нечие тяло. Нечия ръка го сграбчи за глезена и той замахна към нея със сабята си.

— Ааа.

Лежи по очи. Главата му се пръска от болка. Къде е? Сигурно на тренировка по фехтовка. Лутар пак ли го повали? Този момък става прекалено добър за него. Протяга ръка към сабята си, която лежи полузаровена в калта. Ръката му се плъзга напред, още малко, пръстите се опъват. Чува собственото си дишане, болезнено силно е, направо кънти в главата му. Всичко се размазва пред очите му, трепти. Мъгла, завира се в очите му. Късно е. Не може да достигне сабята. Главата му се пръска от болка. В устата си има кал. Превърта се бавно по гръб, диша тежко, надига се на лакти. Към него върви човек. Северняк, ако може да се съди по очертанието на раздърпаната му фигура. Разбира се. Битката. Онзи върви бавно към него. В ръката му има нещо дълго и черно. Оръжие. Меч, секира, боздуган, копие, всъщност какво значение има? Онзи прави последна стъпка и слага крак на гърдите му. Натиска го обратно към земята.

Никой от двамата не продумва. Няма последни думи. Няма мъдри слова за поколенията. Няма думи, изречени в пристъп на ярост, на съжаление, нито победоносни, нито пораженчески. Севернякът вдига оръжието си.

Тялото му се разтърсва. Онзи пристъпва рязко напред. После бавно, сякаш не разбира какво става, понечва да се извърне. Главата му пак се разтърсва.

— Имам нещо на… — казва онзи, после устните му се размърдват, докато търсят подходящата дума. — Къде ми е?… — след това се усуква и пада настрани с единия крак щръкнал във въздуха. Някой застава до него. Приближава се. Надвесва се над Уест. Женско лице. Познато му е отнякъде.

— Жив ли си?

Изведнъж съзнанието на Уест сякаш прещрака. Той си пое въздух и се разкашля. Претърколи се и сграбчи дръжката на сабята си. Северняците. Северняците бяха пробили фронта им! Скочи и започна да трие кръвта от очите си. Бяха измамени! Главата му се пръскаше, виеше му се свят. Конниците на Бетод се бяха престорили на кавалеристи на Съюза, командният пункт на Ладисла е прегазен! С обезумял поглед се извърна наляво, надясно, подметките му се пързаляха по тревата, огледа се за врага, но не видя никого в мъглата. Бяха само двамата, той и Кадил. Тропотът на копита беше отшумял, конниците си бяха отишли, поне засега.

Погледна към сабята си. Острието беше счупено няколко инча под дръжката. Безполезно парче стомана. Главата му продължаваше да тръпне от болка. Пусна го на земята, разтвори пръстите на мъртвия северняк и отскубна неговия меч от ръката му. Тежко оръжие с широко нащърбено острие — ще свърши работа.

Вгледа се в трупа до себе си. Човекът, който щеше да го убие. В черепа му зееше голяма дупка, пълна с кървава пихтия и стърчащи бели парчета кост. Забеляза тежкия ковашки чук в ръката на Кадил. Главата на северняка беше почерняла и мокра от кръв, с полепнали по лицето кичури коса.

— Убила си го. — И за двамата беше ясно, че тя му бе спасила живота, така че дори нямаше смисъл да го споменава.

— Какво правим сега?

Обратно на предните линии. Това поне правеше славният млад войник от историите, които Уест беше чел като малък. Тръгва уверено към шума на битката. Събира оцелелите, повежда ги и в най-критичния момент обръща хода на сражението. После се прибира навреме за вечеря и следват медали, естествено.

При вида на изпотрошените вещи, които се търкаляха навсякъде, и труповете, които конницата на северняците беше оставила след себе си, идеята му се стори направо смехотворна. Вече беше прекалено късно за героизъм, знаеше го. Времето за проява на храброст беше отдавна отминало.