Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

— Свирете отстъпление! — изрева той.

Тръбите засвириха: мощно, но фалшиво. Не беше за вярване, че това са същите тръби, които само преди минути изсвириха така наперено сигнала за атака. Батальоните започнаха бавно да се отдръпват. Последва нов залп. Подир него — следващ. Формациите на батальоните започнаха да се разкъсват, хората побягнаха назад, далеч от смъртоносните облаци стрели. Започнаха да се блъскат, редиците им се превърнаха в хаотична тълпа. Разнесоха се писъци. Настана пълно безредие. Уест не видя къде попадна следващият залп, толкова се беше вдигнала вече мъглата. От батальонните формации бяха останали само поклащащи се копия и тук-там някой връх на шлем, всичко останало беше скрито от сивия облак на дъното на долината. Дори тук, на възвишението, бялата пелена започваше да пълзи около глезените на Уест.

На отсрещния хълм настана раздвижване. Войниците вдигнаха оръжия и ги стовариха върху боядисаните си щитове. След това извикаха като един. Това не беше мощният рев, който очакваше Уест. Вместо с него долината се изпълни с пронизителен, смразяващ кръвта вик. Беше писклив и протяжен като воя на оплаквачи. Той се извиси над общия шум от стържене и дрънчене на метал и прониза ушите на войниците отдолу — неестествен, зъл и примитивен звук. Сякаш излизаше от гърлата на животни, а не на хора.

Принцът и неговият щаб се спогледаха със зяпнали уста, когато северняците започнаха да слизат по склона. Редица след редица трамбоващите им крака започнаха да се спускат към гъстата мъгла, покрила дъното на долината, където частите на Съюза все още отстъпваха слепешката. Уест си проправи с лакти път между струпаните офицери от щаба и изтича до тръбача.

— Боен ред!

Момчето спря да зяпа настъпващите редици на северняците и зяпна Уест. Тръбата остана да виси в изтръпналите му пръсти.

— Боен ред! — изрева някой зад Уест. — Постройте редиците!

Крещеше Пайк с глас, на който можеше да завиди всеки строеви сержант. Тръбачът подскочи, изстреля тръбата към устата си и засвири с всички сили. Навсякъде от мъглата приглушено отговориха други тръби. Дочуха се викове.

— Стой, стройте се!

— Готови!

— Дръжте се!

От сивия облак се надигна тропот и шумът на движещи се в брони тела, навеждане на копия, вадене на остриета от ножниците. Чуха се викове от човек на човек, от една част на друга. И над всичко това се извиси непрекъснато усилващият се нечовешки вой на вече тичащите по склона северняци. Кръвта на Уест замръзна във вените му въпреки стотиците крачки и хилядите войници между него и врага. Можеше само да си представи ужаса, който щяха да изпитат войниците от предните линии, когато първите фигури на северняците изплуват от мъглата, размахвайки оръжия и надавайки нечовешкия си боен вик.

Нямаше отделен звук, който да оповести сблъсъка на двете армии. Просто тропотът и тракането се усилиха, а пронизителният вой на северняците се примеси с все по-зачестяващите остри писъци, гърлено ръмжене и викове от болка и ярост. Вече никой в командния пункт не говореше. Всички напрягаха очи, взираха се в мъглата и търсеха макар и най-беглата следа от това, което ставаше на дъното на долината.

— Там! — извика някой. В мъглата се появи тъмно петно. Всички приковаха очи в очертанието, което приближаваше към тях и постепенно се превърна в млад задъхан лейтенант, изпръскан от глава до пети с кал. Беше тотално объркан.

— Къде е проклетият команден пункт? — крещеше той, докато се изкачваше с мъка по склона.

— Това е.

Младежът отдаде енергично чест на Уест.

— Ваше Височество… — поде той.

— Аз съм Ладисла — тросна се истинският принц.

Младият лейтенант извърна към него обезумелия си поглед и отново отдаде чест.

— Говори, човече, предай съобщението си!

— Разбира се, господине, Ваше Височество. Майор Бодзин ме изпраща да ви кажа, че батальонът му е подложен на свирепи атаки и… — едва дишаше младежът — се нуждае от подкрепления.

Ладисла зяпна лейтенанта, все едно онзи говореше чужд език.

— Кой е майор Бодзин? — обърна се той към Уест.

— Командир на първи наборен батальон от Старикса, Ваше Височество. Позицията му е на левия ви фланг.

— Левият фланг, ясно… ъ…

Ярко облеченият щаб на Ладисла се събра в полукръг около задъхания лейтенант.

— Кажете на майора да продължава да удържа позицията си! — викна един.

— Да — каза Ладисла. — Майорът да продължава да удържа позицията си и да, ъ, да отблъсне атаката на врага. Точно така! — принцът започваше да влиза в роля. — Да отблъсне атаката на врага и да се бие до последния човек! Кажете на майор Клодзин, че подкрепленията са на път. Абсолютно сигурно… идват! — принцът се оттегли с мъжествена походка.