Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

Намушканият в ребрата направи с олюляване една-две крачки напред, изпъшка и посегна към раната си. Онзи със свинските очички стоеше неподвижно, поклащаше се напред-назад и стискаше ококорен гърлото си с ръка. Между пръстите му бликна кръв и в следващия момент двамата паднаха почти едновременно в тревата. Строполиха се по очи един до друг.

Джизал изгледа смръщено кръвта по острието на рапирата, после — двата трупа, които току-що беше оставил след себе си. Беше убил двама души, без дори да се замисли. Знаеше, че трябваше да почувства вина, но не изпитваше нищо, беше като вцепенен. Не. Почувства се горд. Почувства се като прероден! Погледна към Кай, който кротко наблюдаваше от каруцата.

— Успях — прошепна Джизал и чиракът му отвърна с кимване. — Убих ги! — изкрещя той и размаха окървавения кинжал над главата си.

Веждите на Кай се сключиха, очите му се опулиха.

— Зад теб! — извика той, почти скачайки от мястото си.

Джизал се извърна и вдигна кинжала. Долови някакво движение с периферното зрение.

Чу силно хрущене и главата му избухна в ярка светлина.

След това настана пълен мрак.

Тънката черна линия от фигури на северняците се очертаваше на фона на побелялото небе зад билото на хълма. Беше рано и слънцето представляваше само бледо петно насред гъстите облаци. По склоновете на долината белееха петна мръсен сняг, задържал се в хлътналите участъци на терена, а на дъното й продължаваше да се стеле тънък слой мъгла.

Уест наблюдаваше с мрачно изражение черната редица на северняците. Не му харесваше това, което виждаше. Твърде много за съгледвачи или разузнавателна група, но прекалено малко за ударна част. Обаче те стояха невъзмутими на билото и наблюдаваха безкрайния процес на разгръщането на армията на Ладисла в ниското.

Щабът на принца и малкото подразделение от охранителната рота бяха разположили командния си пункт на затревено възвишение точно срещу хълма на северняците. Съгледвачите бяха избрали мястото по-рано същата сутрин — по-ниско от позицията на врага, но все пак достатъчно високо, за да имат поглед върху цялата долина. В началото горе беше сухо, но после хиляди хлъзгащи се в тревата крака, мачкащи конски копита и колела на каруци бяха превърнали земята в огромно черно петно от лепкава кал. Сега ботушите на Уест и останалите мъже бяха изцапани, а униформите им — изпръскани с нея. Дори снежнобелите одежди на принц Ладисла се бяха изцапали с няколко петна.

Средата на бойния ред на Съюза се намираше долу в ниското, на няколкостотин крачки отпред. Гръбнакът на армията се състоеше от четирите пехотни батальона на Кралската гвардия, чиито квадратни формирования се отличаваха лесно от останалите части по пурпурночервените униформи на офицерите и блестящата стомана на броните на войниците. От високото изглеждаха като подравнени с гигантска линия. Пред тях в няколко единични редици бяха строени арбалетчиците — облечени в черни кожени елеци и с метални шлемове на главите. Най-отзад беше строена кавалерията. За момента ездачите бяха слезли от седлата и стояха до конете. Изглеждаха неочаквано тромави и непохватни в тежките си брони. От двете страни на тази подредба бяха разгърнати батальоните на наборната войска. Нямаше две формирования с еднакъв строй. Пълна какофония от различни оръжия и екипировка и никакъв ред при подредбата им. Офицерите им обикаляха около строевете, ръкомахаха и крещяха като побъркани. Опитваха се да стеснят зейналите между формированията дупки, да изправят разкривените редици. Приличаха на овчарски кучета, които трябваше да се справят с непокорно стадо овце.

Десет хиляди мъже стояха долу в долината. И всеки от тях, предполагаше Уест, гледа към тънката редица от северняци със същата смесица от вълнение, страх, любопитство и гняв, която той самият изпита при появата на врага на отсрещния хълм.

През далекогледа му те не изглеждаха кой знае колко страховити. Чорлави мъже, облечени в раздърпани дрехи от щавена кожа, някои наметнати отгоре с животински кожи с дълъг косъм, а в ръцете си стискаха най-обикновени примитивни оръжия. Отговаряха напълно на представите на онези с най-малко въображение от щаба на принца. По нищо не приличаха на армията, за която му бе говорил Три дървета, и точно това притесняваше най-много Уест. Нямаше как да знае какво има от другата страна на този хълм. Не виждаше друга причина тази малка група от северняци да стои на билото освен за заблуда или примамка. Но, изглежда, никой друг не споделяше неговото безпокойство.