Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

Започна да се извива и да се бори да го отблъсне, но тежестта му я притискаше.

Феро се озъби и го заплю, натисна с всичка сила, но дори силата на Феро Малджин имаше предел. Ръцете й се разтрепериха и лактите поддадоха. Едната ръка на онзи докопа гърлото й и пръстите му се стегнаха около него. Той промърмори нещо през зъби и започна да стиска с всичка сила. Феро вече не можеше да диша, силите постепенно я напускаха.

Тогава през полузатворени клепачи тя видя ръката, която се промъкна отзад и се плъзна пред лицето на онзи. Беше едра, бледа, цялата в засъхнала кръв и само с четири пръста. Последва я дебела предмишница, после втора от другата страна. Двете стиснаха здраво главата на мъжа. Той започна да се дърпа, но не можеше да се измъкне. Жилите на ръцете се изопнаха, белите пръсти се забиха в лицето му. Постепенно главата на онзи беше изтеглена назад и настрани. Той пусна Феро и тя, поемайки си жадно въздух, се свлече до камъка. Онзи започна за дере безрезултатно по белите ръце. После, докато главата му се извиваше настрани, издаде странно продължително съскане.

Последва изпукване.

Ръцете на мъжа се отпуснаха и тялото му се свлече на земята. Отзад стоеше Деветопръстия. Имаше засъхнала кръв по лицето, по ръцете, дори дрехите му бяха в кръв. Лицето му беше пребледняло, мръсно и потно.

— Добре ли си?

— Колкото и ти — изграчи Феро. — Има ли още?

Той се подпря на камъка зад гърба й, наведе се и изплю малко кръв на тревата.

— Не знам. Може би неколцина.

— Горе? — Феро присви очи към билото на хълма.

— Възможно е.

Тя се пресегна, взе сабята си от земята и закуца нагоре, като се подпираше на нея като на бастун. Чу зад себе си запъхтяното дишане на Деветопръстия.

От няколко минути Джизал чуваше викове, крясъци и от време на време звън на метал в метал. Звуците достигаха до него слаби и далечни, пресети през фученето на вятъра на билото. Нямаше представа какво се случва зад кръга от камъни около него и не беше сигурен, че държи да разбере. През цялото време крачеше напред-назад, свиваше и отпускаше юмруци, докато Кай седеше в каруцата, надвесен над Баяз, мълчалив и вбесяващо спокоен.

Внезапно я видя. От билото на хълма между два камъка се подаде човешка глава. Последваха я рамене, после тяло. Малко по-встрани се появи друга. Втори човек. Не един, а двама убийци идваха за него.

Единият имаше малки свински очички и масивна челюст. Другият беше по-слаб, със сплъстена светла коса. Двамата предпазливо изкачиха билото на хълма и влязоха в кръга от камъни. Огледаха спокойно Джизал, Кай и каруцата, не бързаха за никъде.

Досега Джизал не се беше сражавал с двама наведнъж. Нито пък някога преди се беше сражавал на живот и смърт. Опита да не мисли за това. Точно така, това е просто дуел, просто фехтовка. Нищо ново за него. Преглътна и бавно изтегли остриетата си. Звънът на стоманата му подейства окуражително, а познатата тежест в ръцете внесе спокойствие в движенията му. Двамата мъже го изгледаха продължително и той отвърна на погледите им, докато си припомняше думите на Деветопръстия.

Опитай да изглеждаш слаб. Това поне му се удаде с лекота. Освен това не се съмняваше, че отстрани имаше достатъчно изплашен вид. Едва се удържаше да не побегне. Отстъпи бавно към каруцата и очевидно, но в никакъв случай не престорено притеснен, облиза устни.

Никога не подценявай врага. Джизал огледа двамата мъже. Бяха силни, здрави и с добри оръжия. И двамата носеха нагръдници от дебела, твърда кожа и държаха по един квадратен щит. Единият имаше къс меч, а другият — секира с масивно острие. Смъртоносни и както изглеждаше, често употребявани оръжия. Да не подцени тези двамата не му представляваше никакъв проблем. Видя ги как тръгват да го заобикалят от двете страни.

Когато настъпи моментът да действаш, удряш, без да се замисляш. Онзи отляво нападна пръв. Джизал го видя как се озъби насреща му, видя го как извива гръб назад, проследи мудния му замах отгоре. Сега трябваше просто да се отдръпне леко встрани и да пропусне меча покрай себе си. Направи го с невероятна лекота. Докато мечът на онзи се забиваше в тревата, кинжалът на Джизал инстинктивно се стрелна напред. Острието попадна между предната и задната част на нагръдника на войника и се заби до дръжката точно под последното ребро. Преди да е успял да извади кинжала от тялото на първия, Джизал вече приклякаше под секирата на втория, а дясната му ръка нанасяше пронизващ удар с рапирата на нивото на шията. Умело се промъкна между двете тела, завъртя се и зае позиция с остриетата, сякаш очакваше сигнала на рефера.