Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

Изскочи с мощен рев иззад камъка и замахна. Острието се заби дълбоко в рамото на войника и посече гърдите му по цялата ширина. Ударът на Логън вдигна онзи от земята и го запрати, премятащ се в пръски кръв, надолу по склона.

— Още съм жив! — задъхано промърмори Логън и се втурна нагоре.

Докато се шмугваше зад следващия камък, едно копие профуча покрай него и се заби в пръстта. Лошо хвърляне, но на тях тепърва им предстояха възможностите да опитват отново. Логън надникна и видя няколко бързо притичващи от камък на камък фигури. Облиза устни и претегли в ръка меча на Създателя. Матовото острие и сребърната буква над гарда бяха изцапани с кръв. Не й обърна внимание, тепърва предстоеше работа.

Един изкачваше склона към нея и надничаше предпазливо над ръба на щита си. Беше готов да блокира всяка нейна стрела. Нямаше как да го простреля, онзи внимаваше прекалено много.

Феро приклекна до камъка и се вмъкна в плитката траншея, която беше изкопала. Започна да пълзи. Излезе в другия й край, зад друг огромен камък. Надникна внимателно иззад него. Видя го. Пълзеше бавно нагоре, към камъка, зад който допреди малко се беше крила. Бе обърнат с рамо към нея. Явно днес бог беше милостиво настроен.

Ако не към онзи, то поне към Феро.

Стрелата й се заби между ребрата му, малко над кръста. Онзи залитна и я изгледа объркан. Феро опъна последната стрела. Войникът още се бореше да извади първата, когато втората го прониза в гърдите. Право в сърцето, досети се Феро по това как онзи падна.

Край на стрелите. Тя хвърли лъка в тревата и извади гуркулската сабя.

Време е за близък бой.

Логън излезе иззад камъка и се озова лице в лице с един от тях. Гледаше право в очите на един младеж. Беше достатъчно близо, за да усети дъха му. Онзи имаше хубаво лице — чиста кожа, прав остър нос и големи кафяви очи. Логън заби чело в него. Главата на младежа се изметна назад и той залитна. Това даде на Логън време да извади нож с лявата си ръка. Пусна меча, сграбчи с дясната щита на младежа и го дръпна настрана. Момчето налетя обратно. От счупения му нос шуртеше кръв, а лицето му беше изкривено от злоба. Изнесе назад меча си, готов да го промуши.

Логън изръмжа и заби ножа в тялото на момчето. Втори път, трети път. Тежките бързи удари отдолу почти отлепяха от земята краката на момчето. От раните бликна кръв и потече по ръцете на Логън. Онзи изстена, изпусна меча си, краката му омекнаха и той се свлече по камъка. Изборът между да убиеш или да умреш не е никакъв избор, каза си мислено Логън, докато гледаше как момчето си отива. Трябва да си реалист за тези неща.

Младежът седеше на тревата, стиснал с ръце окървавения си корем. Вдигна очи към Логън.

— Гхъ — изпъшка, — гхърр.

— Какво?

Онзи не отговори. Очите му се изцъклиха.

— Хайде! — изкрещя Феро. — Какво чакаш, гнусно копеле? — тя приклекна в тревата, готова за скок.

Онзи не говореше нейния език, но явно схвана подканата й. Копието му профуча във въздуха. Добро хвърляне. Феро се наклони настрани и копието изтропа в камъните зад гърба й.

Тя се изсмя, а онзи — плешив, едър като вол — се спусна напред. Петнайсет крачки — Феро вече виждаше шарките на дървото на дръжката на секирата му. Дванайсет крачки — сега виждаше бръчките на изкривеното му от злоба лице, ситните гънки в крайчетата на очите и гърбицата на носа. Осем крачки — видя драскотините по кожения му нагръдник. Пет крачки — онзи вдигна секирата над главата си.

— Ааа! — изпищя едрият войник, когато тревата под краката му внезапно пропадна, той изчезна в ямата, а секирата излетя от ръцете му.

Да си беше гледал в краката.

Феро скочи напред и замахна със сабята, без дори да си напра ви труда да насочи удара, толкова огромно беше нетърпението й. Тежкото острие се заби в рамото на мъжа и той изпищя и запелтечи. Опита да се изкатери по ронещата се отгоре му пръст. Сабята на Феро разцепи главата му. Онзи изхърка и се строполи на дъното на ямата. На дъното на ямата, която вече беше негов гроб.

Не заслужава такъв, помисли си Феро, но няма значение. Реши, че по-късно ще го издърпа оттам и ще го остави да изгние на склона на хълма.

Едро копеле беше този. Огромен гигант. С половин глава по-висок от Логън. Държеше масивен боздуган, дебел на половината на ствола на дърво, но го размахваше с лекота. И крещеше като обезумял. Малки очички се кокореха яростно от тлъстото му лице. Логън се мяташе встрани между камъните, залиташе. Не беше лесно хем да гледа през рамо къде стъпва, хем да държи под око летящата във въздуха цепеница. Трудна работа. Нещо беше на път да се обърка.