Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

Висбрук притвори очи, преглътна с облекчение и изтри потта от челото си.

— Няма да съжалявате за доверието си в мен, началник.

— Вярвам, че няма. Свободен сте.

Генералът излетя от залата, сякаш притеснен, че Глокта може да си промени решението, а останалите практици го последваха. Витари се наведе, вдигна от пода стола на Вурмс и внимателно го плъзна под масата.

— Чиста работа — кимна тя. — Изпипана работа. Радвам се, че се оказах права за вас.

— Хм — изсумтя Глокта. — Одобрението ти означава много по-малко за мен, отколкото можеш да си представиш.

Очите й се усмихнаха над маската.

— Не съм казала, че одобрявам. Казах само, че работата беше добре изпипана. — Тя се завъртя и излезе с небрежна походка.

Сега в залата остана само Коска. Стириянецът продължаваше да стои облегнат на стената с небрежно скръстени на гърдите ръце. Наблюдаваше Глокта с лукава усмивка. През цялото време не бе помръднал.

— Мисля, че добре ще се справяте в Стирия. Доста сте… безскрупулен? Това ли беше думата? Няма значение — повдигна рамене той с театрална превзетост, — чакам с нетърпение да започна службата си при вас.

Поне докато не ти предложат повече пари, а, Коска?

— Искате ли да се погрижа за това? — наемникът посочи към отрязаната глава на масата.

— Побийте я на кол на външната стена, някъде, където да се вижда добре. Нека гуркулите знаят докъде стига решителността ни.

— Побитата на копие глава — зацъка с език Коска и издърпа главата от масата, като я държеше за дългата брада — никога не излиза от мода.

Бравата щракна зад гърба му и Глокта остана сам в залата за аудиенции. Разтри изтръпналия си врат и изпъна крак под окървавената маса. Добра работа свършихме днес, но денят е към края си. Зад високите прозорци слънцето най-после беше залязло над Дагоска.

Небето потъмня.

Първите лъчи на изгрева запълзяха по равнината. Бледата светлина на деня замъждука по долните части на облаците и по ъглите на древните камъни. Хоризонтът на изток лумна със замъглени огньове. Гледка, която хората, или поне Джизал, рядко виждаха. У дома по това време на деня той все още щеше да е дълбоко заспал в топлото легло. Никой от групата не спа през нощта. Прекараха дългите студени часове в пълно мълчание. Седяха, брулени от вятъра, и се взираха в тъмнината, чакаха. Чакаха зората.

Деветопръстия погледна намръщен към изгряващото слънце.

— Време е. Скоро ще са тук.

— Добре — кимна Джизал.

— Слушай сега. Оставаш тук и пазиш каруцата. Много са, почти сигурно някой ще успее да се промъкне покрай нас. Затова те искам тук. Разбрано?

Джизал преглътна. В гърлото му беше заседнала буца. Мислеше само колко несправедливо беше всичко. Колко несправедливо, че трябва да умре така млад.

— Добре. Ние с нея ще сме отпред сред камъните. Повечето от тях ще дойдат оттам, предполагам. Стане ли напечено, викаш, но ако не дойдем, е… ще трябва да се справяш сам, както успееш. Ние ще сме или заети, или мъртви.

— Страх ме е. — Думите се изплъзнаха неволно, но той все пак ги изрече.

Деветопръстия просто кимна.

— Мен също — каза. — Всички ни е страх.

Феро пристягаше ремъците на колчана със стрелите, а на лицето й беше изписана свирепа усмивка. Стегна колана на меча си, придърпа кожения гард на ръката си и раздвижи пръсти. Накрая дръпна леко тетивата на лъка. Всичко беше на място, подръка и готово да сее насилие. Тя се приготвяше за битката, която най-вероятно щеше да свърши със смъртта на всички от групата, по същия начин, по който Джизал някога се приготвяше за поредната нощ в обикаляне на таверните на Адуа. Жълтите й очи блестяха от вълнение, сякаш нямаше търпение да започне. Джизал за пръв път я виждаше толкова щастлива.

— Тя не изглежда много изплашена — каза той.

Деветопръстия я измери с поглед.

— Е, може би нея не я е страх, но тя не е примерът, който бих искал да следвам. — Той наблюдава още известно време Феро. — Понякога, когато живееш прекалено дълго сред опасности, започваш да се чувстваш истински жив само когато смъртта диша във врата ти.

— Добре — пак кимна Джизал.

Започна да му призлява само при вида на катарамата на колана и дръжките на така гордо излъсканите остриета. Пак преглътна. Мамка му, устата му никога допреди не се бе пълнила така бързо със слюнка.

— Опитай да мислиш за друго.

— Какво например?

— Каквото и да е, нещо, което да ти е от полза. Имаш ли семейство?