Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

Едрият лейтенант преглътна, взе писмото, разкопча шинела си и внимателно го пъхна във вътрешния джоб.

— Разбира се, господине. За мен ще е чест да изпълня задачата. — Той понечи да извърне коня си.

— Има и още нещо. — Уест пое дълбоко въздух. — Ако аз… ако ме убият. Когато всичко това свърши, ще отнесеш ли съобщение на сестра ми?

— О, стига, Уест. Няма нужда от…

— Повярвай ми, искам да оцелея, но това е война. Не всички ще се върнат у дома. Ако не се върна, кажи на Арди… — Уест се замисли за момент. — Кажи й само, че съжалявам. Само това.

— Разбира се, но се надявам лично да й го кажеш.

— Аз също. Успех. — Уест протегна ръка.

— И на теб. — Яленхорм стисна ръката му, след което препусна надолу по склона, далеч от реката.

Уест го наблюдава известно време, после въздъхна дълбоко и тръгна в обратна посока. Някой трябваше да накара проклетата колона да тръгне отново.

Блестящият диск на слънцето се подаваше наполовина над защитните стени и оцветяваше в оранжево коридора, по който куцаше Глокта, следван неотлъчно от практик Фрост. През прозорците, покрай които го водеше болезнената му походка, Глокта видя дългите сенки на сградите върху високата скала под Цитаделата. Можеше да се закълне, че с всеки следващ прозорец сенките ставаха все по-дълги, а контурите им — все по-размазани. Светлината на слънцето отслабваше. Всеки момент щеше да изчезне напълно. Скоро ще падне нощта.

Глокта спря за момент пред залата за аудиенции, за да си поеме дъх и да даде възможност на болката в крака да поутихне. Облиза празните си венци.

— Дай ми чувала.

Фрост му подаде платнения чувал и подпря бяла длан на вратата.

— Отоф?

— По-готов от това няма накъде. Да приключваме.

Генерал Висбрук седеше сковано в колосаната си униформа, с леко провиснали над високата яка бузи. Беше изнервен, не можеше да намери място на ръцете си. Корстен дан Вурмс полагаше усилия да изглежда равнодушен, но стрелкащият се език издаваше неспокойствието му. Магистър Айдър седеше с изпънат гръб, със скръстени пръсти на масата и сурово изражение на лицето. Самата сериозност. Рубините на шията й блестяха с последните лъчи на отиващото си слънце. Очевидно не й е отнело много време да се сдобие с нови бижута.

Последният присъстващ не проявяваше никаква тревога или притеснение. На отсрещната стена, точно зад работодателя си, Никомо Коска се беше облегнал със скръстени на черния кожен нагръдник ръце. Глокта забеляза, че беше препасал меч от едната страна на кръста си, а от другата — дълъг кинжал.

— Какво прави той тук?

— Това решение касае целия град — отвърна спокойно Айдър. — Прекалено важно е, за да го вземете сам.

— Значи той е тук като гаранция, че думата ви ще бъде взета под внимание, така ли?

Коска вдигна рамене и се зае да изучава черното съдържание под ноктите си.

— Ами декретът с подписите на всичките дванайсет членове на Върховния съвет?

— Ако гуркулите превземат града, вашият документ няма да ни спаси от отмъщението на императора.

— Разбирам. Значи смятате да ми се противопоставите? Да се опълчите на архилектора, на краля?

— Смятам да изслушам гуркулския емисар и да преценя фактите.

— Добре тогава. — Глокта пристъпи напред и обърна чувала. — Надайте по едно ухо.

Главата на Ислик тупна с глух удар на масата. Лицето му нямаше никакво изражение, само увиснала кожа, ококорени и вперени в различни посоки очи и изплезен език. Главата се изтърколи по красивия плот на масата и остави неравна кървава следа по идеално полираното дърво. След като описа дъга от кървави петна, тя спря с лицето нагоре точно пред генерал Висбрук.

Може и да преигравам малко, но трябва да ми се признае, ефектът е доста драматичен. Повече никой няма да се усъмни докъде се простира решимостта ми. Висбрук зяпна онемял към окървавената глава на масата и ченето му увисна. Скочи и залитна назад, а краката на стола му изскърцаха по плочите на пода. Генералът посочи с разтреперан пръст към Глокта.

— Вие сте луд! Вие сте луд! Сега няма да има милост за никого! За мъж, жена или дете в Дагоска! Няма надежда за никого, ако градът падне!

Глокта отвърна с беззъба усмивка.

— В такъв случай предлагам всеки от вас да направи всичко възможно да не допуснем градът да падне. — Погледна към Вурмс. — Освен ако вече не е твърде късно за това, а? Освен ако вече не сте продали града на гуркулите и знаете, че няма връщане назад!