Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

Примижал, Глокта изпъна крака си под масата, докато не чу изпукването в коляното. Издиша дълбоко през венците си. Защо тогава продължавам да го правя?

— Сега идва ред на пръст на крака — въздъхна той. — После пръст на ръката, око, цялата ръка до китката, нос и така нататък, и така нататък. Ще мине поне час, докато някой разбере, че си изчезнал, а ние работим бързичко. — Кимна към ухото на масата: — Дотогава ще сме натрупали цяла купчина от плътта ти. Ако трябва, ще те режа, докато от теб не останат само език и торба вътрешности, но накрая ще науча кой е предателят. Имай ми доверие. Е? Започваш ли вече да си спомняш?

Пратеникът го гледаше. Задъхваше се. От прекрасния му нос течеше тъмна кръв, стичаше се надолу и капеше от лицето му. Глътнал си е езика от страх или обмисля следващия си ход? Няма никакво значение.

— Започвам да се отегчавам. Започни с ръцете, Фрост.

Албиносът моментално сграбчи китките му.

— Чакай! — изхлипа пратеникът. — Бог да ми е на помощ, почакай! Вурмс. Корстен дан Вурмс, самият син на губернатора!

Вурмс. Прекалено очевидно е. Но, от друга страна, най-очевидните отговори обикновено са верните отговори. Това нищожно копеле би продало собствения си баща, дори да не е сигурен, че ще има купувач…

— Жената също, Айдър!

— Айдър? — намръщи се Глокта. — Сигурен ли си?

— Тя го организира! Всичко е нейна идея!

Глокта бавно пое въздух през дупките между зъбите си. Усети кисел вкус в устата. Отвратителното чувство на разочарование или отвратителното чувство, че през цялото време подозирах нещо такова? Тя е единствената с достатъчно мозък, кураж и ресурси, за да организира измяна. Жалко. Все пак имам повече мозък в главата, за да се надявам на щастлив край.

— Айдър и Вурмс — промърмори Глокта. — Вурмс и Айдър. Гнусната ни малка мистерийка най-после е разбулена. — Вдигна поглед към Фрост. — Знаеш какво да правиш.

Хълмът се издигаше от тревата с кръгла основа и почти конусовидна форма, сякаш придадена от човешка ръка. Странно възвишение, една-единствена могила насред необятната равнина. Феро нямаше доверие на подобни неща.

Изтърканите, загладени от вятъра камъни стояха в разкривени кръгове на билото на хълма и разпръснати по склоновете отдолу. Някои все още бяха изправени, други — полегнали на една страна. Най-малките стигаха на височина едва до коляно, а най-високите бяха два пъти колкото човешки ръст. Черни голи камъни, опълчващи се на напорите на вятъра. Древни, студени и сърдити. Феро ги изгледа свъсено.

Усещането й бе, че камъните сякаш отвръщат на гневния й поглед.

— Какво е това място? — попита Деветопръстия.

— Старо е — вдигна рамене Кай. — Ужасно старо. По-старо е от самата Стара империя. Сигурно е строено още преди времето на Еуз, когато дяволите са бродели по земята. — Усмивката му се разтегна. — Ако питаш мен, строено от дяволи. Кой знае? Може да е било храм на отдавна забравени богове или гробница.

— Или нашата гробница — промърмори Феро.

— Какво?

— Добро място за почивка — каза тя на висок глас. — Ще можем да огледаме равнината.

Деветопръстия погледна нагоре към билото.

— Хубаво. Спираме.

Феро се изправи с ръце на кръста на един от камъните и присвила очи, се загледа в далечината. Вятърът се понесе из равнината и разлюля тревата на вълни. Гонеше облаците, разкъсваше ги, въртеше ги, влачеше ги по небето. Блъскаше Феро в лицето и насълзяваше очите й, но тя не му обърна никакво внимание.

Проклет вятър, вятър като всеки друг, нищо повече.

Деветопръстия застана до нея и примижа към студеното зимно слънце.

— Виждаш ли нещо?

— Следят ни.

Бяха далеч, но Феро ги видя. Ситни точки в далечината. Ездачи насред морето от трева.

— Сигурна ли си? — Деветопръстия изкриви лице, напрягайки очи към хоризонта.

— Да. Изненадан ли си?

— Не. — Той се отказа от взирането и разтри очи. — Лошите новини никога не ме изненадват. Просто малшанс.

— Преброих тринайсет ездачи.

— Преброила си ги? Аз дори не мога да ги видя. За нас ли идват?

— Да виждаш нещо друго наоколо — разпери ръце Феро. — Може би онова нахилено копеле Финиъс си е намерил нови приятелчета.

— Мамка му. — Деветопръстия погледна към каруцата в подножието на хълма. — Не можем да им избягаме.

— Не. — Устните на Феро се извиха. — Можеш да поискаш съвет от твоите духове.

— И за какво? За да ми кажат, че ни е спукана работата ли? — помълча. — Ще ги изчакаме. По-добре да се бием тук. Ще качим каруцата най-отгоре, на билото. Поне ще имаме хълма и камъните, зад които да се скрием.