Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

— Ние победихме — каза Глокта с пресъхнала уста и леко разтреперан глас. — Доказахме, че сме по-силните.

— Това беше тогава. Светът се променя. Ситуацията, в която се е забъркал народът ви в мразовития Север, ви поставя в доста тежко положение. Успяхте да нарушите първото правило на войната. Никога не се бий с двама от враговете си наведнъж.

— Логиката му е неоспорима. Стените на Дагоска и преди са ви изкарвали от кожата — каза Глокта, но думите му не прозвучаха убедително дори за самия него.

Това съвсем не са думи на победител. Погледите на Висбрук, Айдър и Вурмс пробиваха дупка в гърба му. Опитват се да предвидят кой ще вземе надмощие. Знам аз кого бих избрал на тяхно място.

— Вероятно някои от вас имат повече увереност в стените ви, отколкото останалите в този съвет. Ще се върна за отговора по залез-слънце. Предложението на императора важи само днес и повече няма да ви бъде отправяно. Той е милостив човек, но милостта му си има граници. Разполагате с времето до залез-слънце. — При тези думи емисарят излезе.

Глокта изчака, докато бравата щракна зад гърба му, после се обърна към останалите.

— Какво е това, мамка му? — кресна той на Висбрук.

— Ъ… — генералът задърпа потната яка на униформата си. — Като войник мой дълг е да приема невъоръжен пратеник на врага, за да изслушам условията им…

— Без да ми кажете?

— Знаехме, че няма да искате да чуете дори! — прекъсна го Вурмс. — Но той е прав! Въпреки усилията ни те ни превъзхождат многократно. Също така, преди да свърши войната в Англанд, не можем да разчитаме на никаква подкрепа. В момента сме просто малко трънче в огромната пета на един враждебен народ. Може би ще е от полза за нас да преговаряме, докато все още имаме някаква позиция. Бъдете сигурен, че след като падне градът, ни чака единствено и само клане!

Вярно, но архилекторът няма да е на същото мнение. Последното, за което съм изпратен тук, е да преговарям за условията на капитулацията ни.

— Днес сте необичайно мълчалива, магистър Айдър.

— Аз съм последният човек, който да се изказва по военните въпроси, касаещи такова решение, но както изглежда, предложението е повече от приемливо. И едно е сигурно. Откажем ли сега, а гуркулите успеят да превземат със сила града, ще настане истинска касапница. — Тя вдигна поглед към Глокта. — Тогава няма да имат никаква милост.

Абсолютно вярно. Познавам добре милостта на гуркулите.

— Значи и тримата сте за капитулация, така ли?

Тримата се спогледаха, но никой не отговори на въпроса.

— А не ви ли хрумна, че след като се предадем, те може и да не спазят обещанието си?

— Хрумна ни — каза Висбрук, — но преди винаги са ги спазвали, а и малкото надежда… — той сведе поглед към масата — е по-добре от никаква.

Очевидно има повече вяра във врага, отколкото в мен. Никак не съм изненадан. И моята вяра в мен самия не пращи от сила.

Глокта изтри влагата под едното си око.

— Разбирам. Тогава, предполагам, редно е да обмисля предложението му. Ще се съберем отново при завръщането на гуркулския ни приятел. По залез-слънце. — Дръпна назад тяло, примижа и рязко се изправи.

— Ще обмисляте предложението, така ли? — изсъска в ухото му Витари, докато вървяха по коридора, извън залата за аудиенции.

— Как така, мамка му?

— Точно така — сряза я Глокта. — Аз взимам решенията тук.

— Или оставяте онези червеи да ги взимат вместо вас!

— И двамата имаме своите задължения. Аз не ти казвам как да пишеш писмата до архилектора, а как се справям с онези червеи не е твоя работа.

— Не е моя работа ли? — Витари дръпна ръката му и той залитна на болния си крак. Беше по-силна, отколкото изглеждаше. Много по-силна. — Ако загубим града без бой, главите и на двама ни ще хвръкнат! А моята глава е моя работа, недъгав червей!

— Не е време да изпадаме в паника — изръмжа Глокта. — И аз не искам да свърша във водата при доковете, но трябва да действам внимателно. Нека ги оставим да мислят, че ще получат своето, така никой няма да се изкуши да направи нещо прибързано. Искам първо да съм подготвен. Също така искам да поясня нещо, практик Витари, това е първият и последният път, когато ти давам обяснения. Сега си разкарай шибаната ръка от мен.

Ръката й не го пусна, напротив, пръстите й стиснаха още по-силно, впиха се в Глокта със силата на менгеме. Очите й се присвиха и луничавото й лице се сбърчи яростно. Дали не съм я преценил погрешно? Дали е способна да ми пререже гърлото? Мисълта почти го накара да се усмихне. Нямаше да разбере, защото Северард избра точно този момент, за да се появи в другия край на мрачния коридор.