Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

Негово височество принц Ладисла седеше удобно разположен на масивен стол, по-скоро трон от тъмно дърво с червена копринена тапицерия. В едната му ръка се поклащаше празна чаша, а другата тактуваше в ритъма на квартет музиканти, които неуморно дърпаха струни и надуваха лъскави инструменти в далечния ъгъл на шатрата. Около Негово височество се бяха събрали четирима от неговия щаб, безупречно облечени по последната мода. Сред тях беше младият лорд Смънд, когото в последно време Уест ненавиждаше повече от всеки друг.

— Колко благородно от ваша страна — направо се дереше от въодушевление Смънд — да споделяте несгодите на военния лагер наравно с обикновения войник. Колко изтънчен начин да спечелите уважението му…

— А, полковник Уест! — изчурулика Ладисла. — И двама от неговите северняци! Каква приятна изненада! Вземете си нещо за ядене! — той размаха с пиянски жест ръка към масата с храната.

— Благодаря, Ваше Височество, вече ядох. Нося ви новини от изключителна…

— Налейте си вино тогава! Трябва да го опитате, отлична реколта! Къде се дяна бутилката? — принцът заопипва под стола си.

Кучето вече беше застанал наведен до масата и душеше храната като… като куче. После грабна парче телешко от един поднос, прегъна го внимателно с мръсните си пръсти и го натъпка цяло в устата си. Лорд Смънд го наблюдаваше с изкривена от погнуса уста. При други обстоятелства Уест може би щеше да се почувства неловко, но в момента имаше по-сериозни грижи.

— Бетод е на пет дни път от нас — почти изкрещя той — с най-добрата част от войската си!

Един от музикантите изпусна лъка си и той изскрибуца фалшиво по струните. Главата на Ладисла се вдигна толкова рязко, че той насмалко да се свлече от стола. Дори Смънд и компанията му бяха изтръгнати от състоянието им на безгрижно неведение.

— Пет дни? — попита принцът с пресипнал от вълнение глас. — Сигурен ли си?

— Най-вероятно не повече от три.

— Колко са?

— Около десет хиляди, всичките ветерани…

— Отлично! — Ладисла шамароса подлакътника на стола си, все едно беше физиономията на някой северняк. — Значи сме наравно с тях!

— Може би по численост, Ваше Височество — преглътна Уест, — но не и по качество.

— О, я стига, полковник Уест — намеси се провлачено Смънд. — Свестен съюзнически войник се равнява на десет от техните. — Той изгледа надменно Три дървета.

— Събитията от Черен кладенец доказаха, че това съвсем не е вярно дори ако войниците ни са добре нахранени, обучени и екипирани, а като изключим Кралската гвардия, те не са! Най-разумно ще е да се подготвим за отбрана, а при нужда и за отстъпление.

Смънд изсумтя презрително.

— Няма нищо по-опасно във война — подхвърли небрежно той — от прекомерната предпазливост.

— Освен липсата на каквато и да било! — изръмжа Уест, усетил как гневът започва да пулсира в главата му.

Принц Ладисла го прекъсна, преди да си е изпуснал нервите.

— Достатъчно, господа! — скочи той с размътен от изпития алкохол поглед. — Вече съм готов със стратегията си! Ще прекосим реката и ще посрещнем диваците! Мислят си, че могат да ни изненадат, а? Ха! — принцът замахна във въздуха с празната си чаша. — Ние тях ще изненадаме, така че дълго ще ни помнят! Ще ги изметем през границата! Точно както възнамеряваше и маршал Бър!

— Но, Ваше Височество — заекна Уест и усети как стомахът му се свива, — лорд-маршал Бър съвсем ясно нареди да не преминаваме реката…

Ладисла врътна глава, сякаш да пропъди някоя нахална муха.

— Не се хващайте за буквата, полковник, духът на заповедта му беше именно този! Няма причина да се възпротиви, че сме потърсили битката с врага!

— Малоумни кретени — избоботи Три дървета.

За щастие го каза на северняшки.

— Какво казва той? — попита Ладисла.

— Ъ… и той е съгласен с мен, Ваше Височество, че трябва да останем тук и да изпратим вестоносец до маршал Бър с искане за подкрепления.

— Така ли? Аз пък си мислех, че тези северняци са само огън и жупел! Е, полковник, можете да го информирате, че съм твърдо решен да атакуваме и решението ми не подлежи на обсъждане! Ще покажем на този така наречен крал на северняците, че не само той може да печели битки!

— Точно така! — викна Смънд и тропна с крак по дебелия килим. — Отлично!

Останалата част от щаба на принца изрази шумно одобрението си.

— Ще ги изритаме чак до границата и оттатък!

— Ще им дадем урок!

— Отлично! Превъзходно! Има ли още вино?