Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

Сега оставаше Лутар. Той продължаваше да стои с гръб към останалите, с увиснали рамене и помръкнало лице. Беше забил поглед в земята и Логън видя как мускулите на челюстта му играят.

— Добре ли си?

Лутар сякаш не го чу.

— Исках да се бия. Исках, знам как, ръката ми стискаше дръжката на оръжието. — Той ядосано плесна едно от остриетата си. — Но стоях безпомощен като бебе! Защо не можах да помръдна?

— Ама това ли било? Абе, момче, че това се случва с много хора, когато им е за пръв път!

— Така ли?

— Няма да повярваш колко често. Ти поне не се насра в гащите.

— И така ли става? — Лутар повдигна озадачено вежда.

— Няма да повярваш колко често.

— Ти замръзна ли така, когато ти беше за пръв път?

— Не — свъси вежди Логън. — На мен убиването ми се удава. Открай време. Вярвай ми, от нас двамата ти си късметлията.

— Освен ако не ме убият заради този ми късмет.

— Е — трябваше да се съгласи Логън, — има такава вероятност.

Лутар отново увеси нос, но Логън го потупа по рамото.

— Ама не те убиха! Горе главата, момче, ти си късметлия! Още си жив, нали така?

Лутар кимна унило. Логън го прегърна през рамо и го поведе към конете.

— Следващия път ще е много по-добре.

— Следващия път?

— Естествено. Следващия път винаги е по-добре. Такъв е животът.

Качи се сковано на седлото. Беше схванат от дългата езда и насинен от боя в клисурата. Беше отнесъл голямо парче скала в гърба, а и доста здрав юмрук в главата. Можеше да е далеч по-зле.

Погледна към останалите. Всички бяха по седлата и го гледаха очаквателно. Четири лица, по-различни едно от друго не можеше и да бъдат, но с почти едно и също изражение. Чакаха неговата дума. Защо хората непрекъснато си мислеха, че той знае отговора? Преглътна мъчително и заби пети в хълбоците на коня.

— Тръгваме.

— Наистина, полковник Уест, трябва да опитате да прекарвате по-малко време тук. — Пайк остави чука. Светлината от жаравата хвърли оранжеви проблясъци в очите му и те светнаха ярко на обезобразеното му лице. — Хората ще започнат да говорят.

Уест се усмихна нервно.

— Това е единственото топло място в целия лагер.

Което беше самата истина, но далеч от причината за визитите му. Единствено тук от целия проклет лагер никой не го търсеше за нещо. Нямаше гладуващи и премръзнали, нямаше хора, останали без капка вода за пиене или оръжие, с което да се бият, нямаше такива, които дори не разбираха защо са дошли. Тук нямаше умрели от студ или болест, които трябва да се погребат. Вече дори мъртвите не можеха да минат без намесата на Уест. Всеки него търсеше, ден и нощ. Всички с изключение на Пайк, дъщеря му и другите затворници. Те единствени се оправяха и без него и затова тяхната ковачница беше станала негово убежище. Да, шумно, претъпкано с хора и задимено убежище, но въпреки всичко това твърде желано. Уест предпочиташе ковачницата в пъти пред щаба на Негово височество. Тук, насред престъпниците, всичко беше по-истинско и… по-просто.

— Пречите ми, полковник. Отново. — Кадил се промуши покрай него.

В клещите в едната й ръка грееше нажеженото острие на нож. Тя го потопи в кофа с вода и обгърната в пара, го завъртя насам-натам. Уест наблюдаваше движенията й — сръчни и отработени. Кожата по тънката й жилеста ръка беше обсипана с едри капки пот. Загледа шията й и станалата на фитили от потта тъмна коса. Беше му трудно да си представи как въобще я беше взел за момче. Наистина, справяше се с металите не по-зле от мъжете, но овалът на лицето й, талията й, извивката на задника, за гърдите и дума не можеше да става, всичко красноречиво говореше за женственост…

Тя погледна през рамо и забеляза, че я гледа.

— Нямате ли армия за командване, полковник?

— Ще оцелеят още десет минути без мен.

Кадил извади охладеното черно острие и го хвърли настрани. То издрънча в купчината от метал до точилото.

— Убеден ли сте? — попита тя.

Май имаше право. Уест въздъхна и неохотно се обърна да си върви. Излезе от бараката и тръгна през лагера. След жегата в ковачницата зимният въздух защипа силно бузите му и го накара да вдигне яката на шинела си. Добре увит, тръгна по главната алея между палатките. Посред нощ в лагера цареше гробна тишина, особено след трополенето в ковачницата. Чуваше как смръзнатата кал цвъка, засмуквайки ботушите му, чуваше и как дъхът хрипти в гърлото му. Отнякъде отекна приглушена ругатня на войник, който също като него вървеше в мрака. Уест спря и се загледа в небето. Беше чисто, звездите ярко искряха като поръсен върху черно платно блестящ прах.