Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

— Достатъчно отдавна, за да сътвори куп пакости заедно с управителния съвет, ако това са намеренията им, естествено.

— Мамка му! — Глокта примижа от болка, докато се бореше с ризата си.

Безспорно гуркулският емисар представляваше величествена гледка.

Имаше дълъг гърбав нос и интелигентен поглед. Дългата му тънка брада беше старателно сресана. Златната нишка, с която бяха извезани бялата му роба и лентата за глава, блестеше ярко на утринното слънце. Стойката му беше съвършено изправена, дългата шия — изпъната, а брадичката — вирната високо, така че всичко, към което благоволеше да насочи погледа си, биваше изгледано отвисоко. Беше толкова висок и слаб, че от присъствието му величествената огромна зала изглеждаше невзрачна и схлупена. Ако реши, самият той може да мине за император.

Глокта осъзна колко прегърбен и не на място изглежда в момента, докато се влачеше, потънал в пот и с изкривено от болка лице, в залата за аудиенции. Окаяната гарга се изправя пред величествения паун. За мое най-голямо щастие битките невинаги се печелят от воините с най-лъскави брони.

Дългата маса беше изненадващо празна. Зад нея седяха само Висбрук, Айдър и Корстен дан Вурмс и никой от тях не изглеждаше доволен, че го вижда. И с право, копелета такива.

— Няма го днес лорд-губернатора, а? — викна Глокта.

— Баща ми не се чувства добре — подхвърли Вурмс.

— Колко жалко, че се налага да лишите болния човек от утешителното си присъствие до леглото му. Ами Кадия?

Не последва отговор.

— Не е ли редно и той да се срещне с тях? — Глокта кимна грубо към емисаря. — Какво щастие, че поне вие тримата имате силата и смелостта да отвърнете на повика на дълга. Аз съм началник Глокта и каквото и да сте чули досега, тук командвам аз. Ще трябва да ме извините за закъснението, но никой не си беше направил труда да ме уведоми за пристигането ви. — Острият му като кинжал поглед се насочи към Висбрук, но той не посмя да го погледне в очите.

Точно така, глупако. Няма да забравя това.

— Казвам се Шабед ал Ислик Бурай. — Пратеникът говореше перфектно официалния език на Съюза, а гласът му беше толкова силен и властен, колкото поведението му бе надменно и високомерно. — Аз съм емисар на законния владетел на Юга, великия император на могъщия Гуркул и цяла Кантика Утман-ул-Дощ, обичан, почитан и тачен повече от всеки друг в Кръга на света, помазан от божията десница на пророк Калул.

— Браво на вас. Бих се поклонил, но си изметнах гърба, докато ставах от леглото.

— Сериозна бойна травма — усмихна се подигравателно Ислик. — Дошъл съм да приема капитулацията ви.

— Нима? — Глокта издърпа най-близкия стол и седна. Проклет да съм, ако остана и секунда повече прав заради този дългурест идиот. — Винаги съм смятал, че подобни предложения се отправят след края на сраженията.

— Ако се стигне до сражение, то няма да трае дълго. — Емисарят отиде с изискана походка до прозореца. — Пред очите си виждам пет легиона, които настъпват в боен ред. Двайсет хиляди копия, а това е само частица от войската, която идва насам. Войниците на императора са по-многобройни от песъчинките в пустинята. Да се опълчите на такава армия ще е толкова безсмислено, колкото да се опълчите на прилива. Всички тук разбирате това. — Погледът му мина по виновните лица на членовете на управителния съвет и накрая, пълен с изпепеляваща ненавист, се спря на Глокта.

Поглед на човек, който е убеден, че вече е победил. Но никой не може да го вини за това. Може би наистина е така.

— Само глупак или побъркан човек би избрал битката при толкова нищожни шансове като вашите. Мястото ви, на вас, белите, никога не е било тук. Сега императорът ви предоставя шанса да си тръгнете доброволно от Юга живи и здрави. Можете да се качите на малките си корабчета и да отплавате до малкото си островче. Нека някой каже, че Утман-ул-Дощ не е способен на великодушие. Бог е на наша страна. Каузата ви е обречена.

— О, не съм сигурен, в последната война добре се представихме. Със сигурност си спомняте пробива при Улриок. Аз го помня. Градът горя така ярко. Най-вече храмовете. — Глокта сви рамене. — Кои знае, тогава бог може да е бил другаде.

— В онзи ден — да. Но имаше и други битки. Аз пък съм сигурен, че вие добре помните сражението на един мост, където млад офицер попадна в плен. — Емисарят се усмихна. — Бог е навсякъде.

Глокта усети как клепачът му притреперва. Знае, не няма как да забравя. Спомни си колко изненадан беше, когато гуркулското копие се заби в тялото му. Спомни си смесицата от шок, разочарование и ужасна болка. Ха, явно не съм неуязвим. Спомни си как конят му се вдигна на задните си крака и го хвърли от седлото. Болката се бе усилила, а изненадата се бе превърнала в страх. После пълзеше между труповете и краката на биещите се. Задъхан, едва успяваше да си поеме въздух, усещаше киселия вкус на прахоляка и соления на кръвта, с които беше пълна устата му. Спомни си и агонията на забиващите се в крака му остриета. Страхът се бе превърнал и ужас. Спомни си как го влачеха по моста, докато той крещеше и виеше от болка. Още същата вечер започнаха с въпросите.