Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

— Само се вижте — промърмори той, докато вървеше към тях. — Винаги ме е учудвало как любовта процъфтява на най-невероятни места и как пламва между хора, за които най-малко очакваш. Като роза, която пробива каменистата земя. — Притисна длани към гърдите си. — Сгрявате ми душата.

— Хванахме ли го?

— Разбира се. В момента, в който излезе от залата за аудиенции.

Ръката на Витари се беше отпуснала и Глокта се отърси от нея. Тръгна към килиите.

— Защо не дойдеш с нас? — обърна се през рамо Глокта, като едва се сдържаше да не разтрие натъртената си ръка. — Ще натрупаш малко материал за следващото си писмо до Сълт.

В седнало положение голяма част от величествеността на Шабед ал Ислик Бурай се губеше. За това допринасяше и издраният мръсен стол в една от задушните килии под Цитаделата.

— Така, не е ли сега по-добре да можем да поговорим на равни начала? Доста е неудобно, като те гледат отвисоко.

Ислик се усмихна ехидно и извърна поглед, сякаш да говори с Глокта беше под достойнството му. Точно като богаташ, тормозен от просяците на улицата. Нищо, съвсем скоро ще излекуваме тези му заблуди.

— Знаем, че в града има предател. Знаем, че предателят е в самия управителен съвет на града. Най-вероятно е един от онези важни поде, на които току-що предложи малкия си ултиматум. Сега ще ми кажеш кой е.

Не последва отговор.

— Аз съм милостив — възкликна Глокта и отправи театрален жест към пратеника, точно както той беше направил минути по-рано, — но милостта ми си има граници. Говори.

— Дойдох под бяло знаме и съм изпратен с мисия от самия император! Нападението над невъоръжен пратеник е в пряко нарушение на военните правила!

— Бяло знаме? Правила на войната? — изхили се Глокта. — Има ли ги още тези неща? Запази си глупостите за младоци като Висбрук, ние, възрастните, играем по други правила. Кой е предателят?

— Съжалявам те, сакати човече. Когато падне градът…

Спести си съжаленията, запази ги за себе си. Юмрукът на Фрост не издаде почти никакъв звук, когато се заби в корема на пратеника. Очите на онзи изскочиха, устата му се отвори широко, той се задави, изглеждаше така, все едно щеше да повърне. Опита да си поеме дъх, после се закашля.

— Странно, а — поде замислено Глокта, докато Ислик се бореше за глътка въздух, — едри или дребни, слаби или дебели, умни или глупави, всички хора реагират еднакво на удар в корема. В един момент се мислиш за най-великия човек на света, а в следващия не можеш да дишаш. Величието и властта понякога са само номера, които ни играе собственият ни мозък. Това го научих от вашите хора в килията под двореца на императора ви. Повярвай ми, там нямаше никакви правила на войната. Щом знаеш за определена битка при един мост и за пленен млад офицер, значи знаеш, че съм бил в твоето положение. Има една разлика обаче. Аз бях напълно безпомощен, а ти можеш всеки момент да сложиш край на тази неприятна ситуация. Трябва само да ми кажеш кой е предателят и ще бъдеш пощаден.

Ислик най-после успя да си поеме въздух. Но голяма част от високомерието му я няма и предполагаемо няма да си я върне повече.

— Не знам нищо за никакъв предател!

— Сериозно? Твоят господар императорът те е изпратил тук да преговаряш, без да разполагаш с всички факти? Не ми се вярва. Но ако все пак е вярно, значи не можеш да ми бъдеш от никаква полза, нали така?

— Не знам нищо за никакъв предател — преглътна мъчително Ислик.

— Ще видим.

Големият бял юмрук на Фрост се стовари в лицето на пратеника. Щеше да го свали на земята, ако другата ръка на албиноса не го подпря отзад, той смаза носа му и го прехвърли през облегалката на стола. Северард и Фрост хванаха под мишниците задъхания пратеник, вдигнаха го от пода и го стовариха отново на стола. Витари наблюдаваше отстрани със скръстени на гърдите ръце.

— Доста болезнено — каза Глокта, — но човек може да се абстрахира от болката, ако знае, че тя няма да трае дълго. Да кажем, до залез-слънце. За да пречупиш някого бързо, трябва го заплашиш с лишение от нещо. Трябва да го нараниш така, че раната никога да ме зарасне. Знам го от опит.

— Ах! — изпищя пратеникът и започна да се мята на стола.

Северард избърса ножа си в бялата му роба, след което подхвърли на масата току-що отрязаното му ухо. То остана на дървения плот: жалко на вид окървавено парче плът. Глокта се загледа в него. В подобна килия, задушна като пещ, в продължение на няколко месеца слугите на императора ме превръщаха в такова жалко, отвратително подобие на човек. Все си мислех, че възможността да направя същото с един от тях, възможността да го режа парче по парче ще ми донесе някакво, макар и бегло, усещане за мъст. Но не чувствам нищо. Нищо освен собствената ми болка.