Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

— Баща, двама братя. Не съм сигурен, че ме харесват много.

— Майната им, тогава. Деца?

— Не.

— Жена?

— Не. — Лицето на Джизал се изкриви в мъчителна гримаса.

Не беше направил нищо с живота си. Прекарваше цялото си време в игра на карти и създаване на нови врагове. На никого няма да липсва.

— Любима тогава? Не ми казвай, че никое момиче не те чака.

— Ами, може би… — вътрешно Джизал не се съмняваше, че Арди вече е намерила друг. Тя не беше от най-сантименталните. Може би трябваше да й предложи да се оженят, когато имаше възможност. Така поне някой щеше да тъжи за него, когато не се върне. — Ами ти? — смотолеви едва.

— Какво? Семейство ли? — Деветопръстия свъси вежди и започна да разтрива чуканчето на отрязания си пръст. — Имах някога. А сега имам друго. Не избираш семейството си, просто взимаш каквото ти се предлага и продължаваш напред както можеш. — Посочи Феро, после Кай. — Тя, той и ти. — Ръката му стисна рамото на Джизал. — Това сега е моето семейство и днес не искам да губя брат, ясно?

Джизал кимна. Не избираш семейството си. Взимаш каквото ти се дава. Грозни, глупави, вонящи и чудати, вече нямаше значение. Деветопръстия му подаде ръка и Джизал я стисна колкото сила имаше.

— Успех, Джизал — ухили се севернякът.

— И на теб.

Феро коленичи до един от грапавите камъни. Лъкът беше готов в ръката й със запъната в тетивата стрела. Вятърът рисуваше по дългата трева на равнината, брулеше обраслия с ниска трева склон на хълма и разрошваше перата на седемте стрели, забити в редица в пръстта пред нея. Седем стрели, само толкова й бяха останали.

Много по-малко, отколкото й трябваха.

Наблюдава ги, докато яздеха към хълма. Слязоха от конете и вдигнаха погледи нагоре към склона. Започнаха да потягат ремъците на изтритите кожени нагръдници и да приготвят оръжията си. Копия, щитове, мечове и един-два лъка. Феро ги преброи. Тринайсет. Беше се оказала права.

Но от това не й стана по-леко.

Разпозна Финиъс, смееше се и сочеше към камъните. Копеле. Първо на него ще пусне една стрела, ако й падне възможност, но от това разстояние нямаше смисъл да рискува. Скоро щяха да дойдат по-близо. Ще прекосят разстоянието до подножието и ще тръгнат нагоре по склона.

Тогава ще стреля.

Войниците се разпръснаха и започнаха да надничат предпазливо към камъните иззад щитовете си. Ботушите им зашумоляха в дългата трева. Все още никой не я беше забелязал. Отпред вървеше един без щит, пристъпваше тежко нагоре по склона със свирепо лице и по един меч във всяка ръка.

Феро бавно изтегли тетивата назад, не бързаше, усети успокояващото впиване на връвта в брадичката й. Стрелата й улучи онзи точно в гърдите и проби кожения му нагръдник. Той падна на едно коляно, лицето му се изкриви, задиша тежко. Подпря се на единия от мечовете си и рязко се изправи отново. Втората стрела се заби над първата и той отново падна на колене. От устата му потекоха кървави лиги, след това той падна по гръб в тревата.

Но имаше още много и всички вече вървяха нагоре. Най-близкият се беше привел зад голям щит, напредваше бавно и внимаваше да не оставя незащитена част от тялото си. Стрелата на Феро се заби в ръба на дебелото дърво на щита.

— Хх — изсъска ядосано тя и сграбчи нова стрела.

Опъна лъка и се прицели внимателно.

— Ау! — изкрещя онзи, когато стрелата прониза открития глезен на крака му.

Щитът се разклати, после се наклони на една страна.

Следващата стрела на Феро описа дъга във въздуха и се заби в шията на войника над ръба на щита. От раната рукна кръв, очите му изхвръкнаха и той се строполи по гръб. Щитът му се изпързаля надолу по склона с все още стърчащата в него опропастена стрела.

Този отне твърде много време и прекалено много стрели. Останалите вече бяха напреднали значително, притичваха на зигзаг, преполовили разстоянието до първите камъни. Феро грабна последните две стрели и хукна нагоре по склона. За момента повече не можеше да направи. Оттук нататък Деветопръстия оставаше сам.

Опрял гръб в камъка, Логън чакаше с притаен дъх. Видя как Феро побягна нагоре по склона.

— Мамка му — промърмори под носа си.

За пореден път в беда, отново сам срещу многоброен враг. От момента, в който започна да води групата, знаеше, че рано или късно ще се стигне дотук. Винаги така ставаше. Какво пък. Досега се беше измъквал с битки от подобни положения, ще се измъкне и сега. Едно се знае за Логън Деветопръстия, той е боец.

Чу нечии забързани стъпки в тревата и тежко дишане. Един се катереше с мъка по склона вляво от камъка. Логън изнесе меча надясно, намести удобно пръсти около твърдия метал на дръжката и стисна зъби. Покрай него мина люшкащ се връх на копие, след него щит.