Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

— Ах! — викна Логън, направи няколко несигурни стъпки назад и се блъсна в камъка.

От раната пръснаха капки кръв и покапаха по тревата.

— Точка за мен! — изкиска се Финиъс и заподскача вляво и вдясно, като не спираше да върти меча.

Логън го наблюдаваше задъхан. Щитът беше доста голям и копелето го използваше добре. Даваше му сериозно преимущество. Освен това беше бърз. По-бърз от Логън в това му състояние, с изкълчен глезен, порязана ръка и натежала от юмрука в устата глава. Къде е Кървавия девет, когато ти трябва? Явно тази битка ще трябва да спечели сам.

Заотстъпва бавно назад, прегърби се и задиша още по-тежко. Отпусна порязаната си ръка и я остави да виси съвсем обездвижена, със стичаща се по пръстите кръв. Направи болезнена физиономия и примига. Продължи да отстъпва покрай камъните, към откритото пространство зад тях. Хубаво широко пространство, където можеш добре да замахнеш. Финиъс го последва с вдигнат пред себе си щит.

— Това ли беше? — ухили се той. — Отмаляваме вече, а? Не крия, че съм леко разочарован, надявах се на повече…

Логън изрева и скочи напред. Вдигна с две ръце над главата си меча на Създателя. Финиъс отскочи назад, но недостатъчно далеч. Сивото острие отсече парче от ъгъла на щита му и се заби с мощен звън в един от камъните отстрани. Наоколо се понесоха парченца камък. Логън едва успя да задържи меча в ръце, но залитна силно от замаха.

Финиъс изпъшка. От раната на рамото му потече кръв. Явно върхът на острието на Логън беше преминало през кожения нагръдник, преди да се забие в камъка. За съжаление не бе навлязло дълбоко в плътта отдолу, но все пак достатъчно, за да послужи за пример.

Сега беше ред на Логън да се ухили.

— Това ли беше?

Двамата атакуваха едновременно. Остриетата на мечовете се сблъскаха, но хватката на Логън се оказа по-здрава. Късият меч на Финиъс излетя с дрънчене от ръката му и се запремята надолу по склона. Той зяпна от изненада и посегна към кинжала на колана си. Логън връхлетя с ръмжене, преди онзи да успее да го издърпа. Размахваше меча на Създателя като обезумял. Навсякъде полетяха трески. Сивото острие оставяше дълбоки резки по дървото на щита и постепенно започна да изтиква Финиъс назад. Един последен удар се стовари с трясък върху дървото и Финиъс полетя назад. Спъна се в щръкнал от тревата ръб на камък и падна по гръб. Логън изскърца със зъби и замахна отгоре с меча на Създателя.

Острието премина с лекота през кожения протектор на единия крак на Финиъс и го отсече малко над глезена. Онзи се надигна на лакти и започна да се изправя заднешком. Опита да стъпи на липсващото си вече стъпало и изпищя пронизително. Пак се просна по гръб, закашля се и изпъшка.

— Кракът ми! — простена жално.

— Можеш да го забравиш вече — изръмжа Логън, срита настрана мъртвото парче месо и пристъпи напред.

— Чакай! — викна с пресипнал глас Финиъс и запълзя заднешком към един от големите камъни; буташе със здравия си крак и оставяше кървава следа по тревата след себе си.

— За какво?

— Чакай! — той се издърпа нагоре по камъка и изкривил от болка лице, заподскача на здравия си крак. — Чакай! — извика отново.

Мечът на Логън се стовари от вътрешната страна на щита и изтръгна кожените ремъци от изтръпналата му ръка. Щитът се запремята надолу по склона, отскачайки на очуканите си ръбове. Финиъс изписка отчаяно и извади кинжала си. Намести тежестта на здравия си крак, готов да скочи напред. Логън го посече през гърдите. От зейналата рана пръсна кръв и потече на струи по кожения нагръдник. Очите на Финиъс се ококориха, устата му се отвори, но от нея се изтръгна само тих стон.

Кинжалът се изплъзна от пръстите му и падна безшумно в тревата. Той се свлече настрани и се изтърколи по очи.

Обратно при пръстта.

Логън остана на място задъхан, мигаше учестено. Порезната рана на ръката му започваше да пари от болка, глезенът също го болеше, той дишаше тежко и на пресекулки.

— Още съм жив — рече тихо, — още съм жив. — Затвори очи и остана за момент така. — Мамка му — въздъхна тежко.

Другите. Закуца нагоре по склона.

Стрелата в рамото я забавяше. Ризата й беше подгизнала от кръв. Беше жадна, схваната и със забавени движения. Онзи изскочи иззад камъка и преди Феро да разбере какво става, беше вече върху нея.

Нямаше достатъчно пространство за сабята и тя я пусна в тревата. Посегна към камата, но онзи дръпна китката й. Беше силен. Блъсна я назад и главата й се фрасна здраво в камъка. За момент съзнанието й се замъгли. Видя мускулчето, което потрепваше под окото му, черните пори на носа му, настръхналите косъмчета по шията му.