Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

— Присмиват ни се! — сопнато отбеляза Смънд, докато гледаше през далекогледа си. — Да им дадем да опитат от копията ни! Една бърза атака и кавалерията ще помете тази паплач и ще завземе хълма!

Говореше така, сякаш завземането на хълма щеше да сложи бърз и окончателен край на цялата война в Англанд, особено при положение че единственият интерес, който имаха от завземането на тази височина, беше, че в момента на нея стояха северняците.

Уест просто стисна зъби и поклати глава — сигурно за стотен път тази сутрин, но друго не можеше да направи.

— Тяхната позиция е по-благоприятна, държат височината — опита да обясни той бавно и търпеливо. — Теренът не е подходящ за атака, освен това вероятно имат подкрепления. Като нищо може да се окаже, че цялата армия на Бетод е точно зад възвишението.

— Изглеждат просто като разузнавателен отряд — подхвърли Ладисла.

— Привидното лъже, Ваше Височество, а и този хълм няма никаква стратегическа стойност. Времето е на наша страна. Маршал Бър ще тръгне насам с подкрепления, а Бетод няма на какво да разчита. Не е нужно ние самите да търсим битката.

— Не е — изсумтя презрително Смънд, — освен дето това е война и врагът стои под носа ни на наша земя! Нали все мрънкахте за ниския морал на войската, полковник! — показалецът му рязко се вдигна към хълма. — Има ли по-пагубно за духа на войника от това да стои със скръстени ръце, докато врагът го гледа отгоре?

— Какво ще кажете за светкавичен и напълно безсмислен погром? — изръмжа в отговор Уест.

За беда точно този момент избра един от северняците, за да пусне стрела към предните редици. Малка, черна като треска, тя полетя във въздуха. Беше изстреляна от къс лък и въпреки предимството на височината успя да стигне едва на стотина крачки пред първите редици на армията на Съюза, където безобидно се заби в тревата. Абсолютно безсмислен жест, но с незабавен ефект върху принца.

Той рязко скочи от сгъваемия си стол.

— Проклети да са! Подиграват ни се! Издайте заповед, полковник! — закрачи напред-назад и размаха юмрук. — Кавалерията незабавно да се строи за атака!

— Ваше Височество, най-настоятелно ви моля да размислите…

— Проклет да си, Уест! — наследникът на трона захвърли шапката си в калта. — Противопоставяш се на всяко мое решение! Твоят приятел полковник Глокта дали би се колебал да атакува, ако врагът е точно пред носа му?

Уест преглътна мъчително.

— Полковник Глокта беше пленен от гуркулите и това коства живота на всеки мъж от неговата част. — Бавно се наведе, вдигна шапката от земята и смирено я подаде на принца.

Замисли се дали току-що не беше сложил край на кариерата си в армията.

Ладисла стисна зъби и задиша тежко през носа, после грабна шапката от ръката на Уест.

— Взех решение! Тежестта на командването лежи на моите плещи и на ничии други! — обърна се към долината: — Свирете атака!

Изведнъж Уест се почувства като смазан. Едва се държеше на краката си, когато бодрият сигнал на тръбата се понесе в мразовития въздух. Ездачите се качиха на седлата и с вдигнати копия препуснаха в тръс между формациите на пехотните батальони, за да се прегрупират отпред. Продължиха в тръс надолу по склона и когато стигнаха до дъното на долината, преминаха в галоп. Навлязоха и наполовина изчезнаха в неподвижното море на мъглата, а тропотът на конските копита отекна из цялата долина. Отгоре им се изсипаха няколко стрели, но всички отскочиха безвредно от дебелите брони. Когато достигнаха отсрещния склон, започнаха да губят инерция. После линиите им се разкъсаха, щом започнаха да заобикалят обраслите в прещип участъци и гънките на терена. Но самата гледка на тази напираща нагоре по склона маса от стомана и конска плът явно имаше ефект върху северняците. Тънката им редица първо се изви, после се разкъса, а накрая всички побягнаха, захвърляйки оръжия по земята, и изчезнаха отвъд хребета на хълма.

— Ето така се прави! — извика лорд Смънд. — Подгонете ги, мамка му! Смачкайте ги!

— Прегазете ги до един! — изсмя се Ладисла и размаха шапка над главата си.

През тропота на копитата до ушите им достигнаха разпокъсаните окуражителни викове на наборната войска.

— Изтласкайте ги — смънка под носа си Уест и стисна юмруци. — Моля ви, само ги изтласкайте.

Ездачите достигнаха хребета, постепенно се смъкнаха от другата страна и изчезнаха от поглед. Долината потъна в тишина. Дълга, неловка, неочаквана тишина. Високо в небето кръжаха с крясъци няколко гарвана. Уест реши, че би дал всичко за един техен поглед към бойното поле. Напрежението стана непоносимо. Започна да крачи напред-назад, докато минутите се точеха, а от кавалерията нямаше и следа.