Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

Лейтенантът се обърна и зяпна мъглата.

— Накъде е частта ми? — тихо попита той.

От сивото море започнаха да изплуват повече фигури. Тичаха, препъваха се в калта, задъхваха се. Селяни от наборната войска, разпозна ги Уест на мига. Бяха се откъснали от задните редици на частта си още при първия контакт с врага. Не че ако бяха останали, щяха да имат кой знае какъв шанс да издържат дълго в строя.

— Страхливи псета! — извика Смънд. — Връщайте се обратно!

Заповедта му щеше да има повече успех, ако бе изкомандвал на мъглата. Вече сякаш всички тичаха назад. Дезертьори, адютанти, вестоносци с молба за подкрепления или с въпрос за посока. Появиха се и първите ранени. Някои куцаха със собствени сили с помощта на импровизирани патерици от счупени копия. Други бяха подкрепяни отстрани от по-здрави другари. Пайк се спусна да помогне на един пребледнял войник със стърчаща от рамото стрела от арбалет. Зададе се носилка. Войникът на нея мърмореше неразбираемо под носа си. Едната му ръка беше отрязана точно под лакътя и от опънатото мръсно платно на носилката капеше кръв.

Ладисла беше смъртно пребледнял.

— Имам главоболие. Трябва да седна. Къде ми е сгъваемият стол?

Уест прехапа устна. Нямаше представа какво да направи. Маршал Бър го бе изпратил с Ладисла заради опита му, но в момента той беше също толкова стъписан и объркан, колкото и принцът. Всеки план за действие изискваше ако не възможността да вижда врага, поне възможността да вижда своите позиции. Вместо това той стоеше скован, безпомощен и безполезен като слепец, попаднал в юмручна схватка.

— Какво става, мамка му! — изписка сприхаво принцът, надвиквайки глъчта на битката. — Откъде се взе тази проклета мъгла? Настоявам да разбера какво става! Полковник Уест! Къде е полковникът? Какво става там долу?

Как само му се искаше на Уест да може да отговори на този въпрос. Все повече хора прииждаха безразборно към командния пункт, притичваха забързано отнякъде, профучаваха и отминаваха. От мъглата изплуваха лица и веднага изчезваха обратно, сурови лица с изписани на тях объркване и страх. Вестоносци с неясни съобщения и такива с още по-неясни заповеди, окървавени войници, войници, останали без оръжие. Из студения въздух се понесоха безплътни гласове, надвикваха се, тревожни, припрени, обзети от паника или ужасяваща болка.

— … полкът ни влезе в схватка с врага, но в момента отстъпва, или отстъпваше, така мисля…

— Коляното ми! Мамка му, коляното ми!

— … Негово височество принцът? Нося важно съобщение от…

— Изпратете, ъ… някого. Който и да е… има ли подкрепления?

— … Кралската гвардия понася сериозни поражения! Искат разрешение да отстъпят…

— Какво стана с кавалерията? Къде е кавалерията?

— … дяволи, не хора! Капитанът е мъртъв и…

— Отстъпваме!

— … тежки боеве по десния фланг, отчаяно се нуждаем от подкрепления! Изпратете подкрепления на десния фланг…

— Помощ! Моля ви, помощ!

— … и веднага контраатака! Атакуваме по целия фронт…

— Тишина! — Уест чу приближаващ звук в сивата пелена.

Дрънчене на конски сбруи. Мъглата се беше сгъстила дотолкова, че успяваше да види само на трийсетина крачки пред себе си, но не би сбъркал звука на приближаващи конски копита. Сложи ръка на дръжката на оръжието си.

— Кавалерията, връщат се! — лорд Смънд се втурна нетърпеливо напред.

— Стой! — изсъска му Уест, но напразно. Напрегна очи в сивата мътилка. Различи очертанията на ездачи. Приближаваха. Броните, седлата, шлемовете им определено бяха на Кралската гвардия, но нещо в начина им на езда не се връзваше — свлечени, отпуснати. Уест извади сабята си. — Защитете принца — промърмори и пристъпи към Ладисла.

— Хей, ти! — извика лорд Смънд на първия ездач. — Приготви незабавно хората си за нова…

Мечът на конника се стовари върху черепа му с глух удар. Струята кръв пръсна право нагоре — чисто черна на фона на бялата мъгла. Ездачите се понесоха в атака и закрещяха с пълно гърло. Ужасяващ, злокобен, нечовешки вик. Безжизненото тяло на Смънд бе подметнато встрани от първия кон и моментално стъпкано от копитата на следващия. Северняците, вече нямаше съмнение кои бяха конниците, изплуваха от мъглата и разликите с кавалеристите на Съюза станаха повече от очевидни. Предвождащият атаката им беше здравеняк с гъста брада, развяваща се изпод тесния за главата му съюзнически шлем. Уест видя оголените му пожълтели зъби, очите, еднакво облещени като тези на коня. Тежкият му меч посече между плешките един от охранителната рота на принца в момента, в който онзи хвърли копието си на земята и се обърна да побегне.