Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

Заизкачваха с мъка широка поляна, осеяна с мръсни мокри туфи по-дълга трева. Уест забави темпото, пропусна останалите покрай себе си и им махна да продължават нагоре. Знаеше, че единственият им шанс бе да не спират да вървят, но всяка следваща стъпка беше по-трудна от предишната. Кръвта от раната на главата се процеждаше през косата му и се стичаше по лицето му. Главоболието не намаляваше, напротив, засилваше се с всяка изминала минута. Беше отпаднал, повръщаше му се и ужасно му се виеше свят. Превит одве, стисна здраво дръжката на тежкия меч, сякаш само тя го държеше на крака.

— Добре ли си? — попита Кадил.

— Продължавай напред! — едва успя да изръмжи Уест.

Чу шум от копита, или му се стори, че го чува. Единствено страхът му даваше сили да продължава. Погледна към останалите, които се изкачваха тежко нагоре. Най-отпред беше Ладисла, след него Пайк и накрая Кадил, тя току извръщаше глава и поглеждаше през рамо към Уест. Мъглата започна да изтънява. Отпред имаше малка горичка. Приковал поглед в призрачните сенки на дърветата, Уест се насочи право натам. Дъхът му излизаше на пресекулки, докато се бореше с наклона.

— О, не — каза Кадил.

Уест се обърна назад със свит от ужас стомах. Недалеч от тях забеляза неясните очертания на ездач.

— Към дърветата! — задъхано подвикна той.

Тя не помръдна. Уест я сграбчи за ръката и я блъсна напред, при това залитна и падна по корем. Претърколи се, изправи се с мъка от земята и се запрепъва настрани по склона. Далеч от нея, далеч от дърветата, далеч от безопасността. Видя фигурата на конника да изплува от мъглата и постепенно да се очертава — северняк. Беше забелязал Уест и се носеше в тръс право към него. Копието му беше прицелено и готово за действие.

Уест продължи да пълзи странично по склона. Краката му горяха, дробовете също, напрегна последните си сили да отклони ездача настрана от другите. Ладисла вече беше сред дърветата, Пайк навлизаше в храстите, Кадил хвърли последен поглед през рамо, после сподири останалите. Уест нямаше сили за повече. Спря и приклекна. Беше прекалено изморен да стои прав, камо ли да се бие със северняка. Слънцето проби облаците и проблесна във върха на приближаващото копие. Уест нямаше представа какво да направи, когато онзи стигнеше до него. Освен да умре, разбира се.

Изведнъж ездачът залитна назад и се хвана за гърдите. От ребрата му стърчаха пера. Сиви, разрошвани от вятъра пера. Онзи извика, после викът му секна и той зяпна Уест. От гърлото му щръкна връх на стрела. Севернякът изпусна копието и бавно се свлече заднешком от седлото. Конят му продължи напред, описа плавна дъга, забави ход и накрая спря.

Уест остана приклекнал на влажния склон. Недоумяваше как се беше отървал. Олюлявайки се, тръгна отново към дърветата. Сега всяка крачка беше истински подвиг. Ставите му се бяха схванали и ръцете и краката му се подмятаха като на кукла. Усети как коленете му се огъват, после се свлече в храстите. Почувства нечии силни ръце на главата си, пръсти, които опипваха раната му. Чу как някой мърмори на северняшки.

— Ааа — изстена Уест и повдигна с мъка клепачи.

— Спри да мрънкаш. — Кучето се беше надвесил над него. — Просто драскотина. Извади късмет. Е, оня идваше право към мен, но пак си късметлия, аз често пропускам.

— Късметлия — пошепна Уест.

Надигна се сред мократа папрат и погледна през стволовете на дърветата към долината. Мъглата най-после беше започнала да се отдръпва. Разкриваше бавно след себе си черна следа от преобърнати каруци и фургони, изпочупено оборудване и пръснати по земята трупове, изкривени във всевъзможни пози. Картина на пълно поражение. Или на решителна победа, погледнато от страната на Бетод. На няколкостотин крачки от тях един човек бягаше отчаяно към друга малка горичка. Готвач може би, реши Уест, ако можеше да се съди по дрехите му. Преследваше го конник с копие в ръка, Севернякът пропусна при първия си набег, но на връщане беше безпогрешен. Свали нещастника на земята и го прониза с копието си. Уест знаеше, че тази гледка трябваше да предизвика ужас в него, но той изпита само виновно задоволство. Радваше се, че не е на мястото на онзи нещастник.

По склоновете на долината се виждаха други малки фигурки, други конници препускаха напред-назад. Други единични кървави драми. Уест не можеше да гледа повече. Извърна поглед и потъна в приканващите го със своята сигурност храсти.

Кучето се кискаше тихичко.

— Три дървета направо ще се надриска, като види какво си хванах тук. — Посочи един по един останалите без сили и опръскани с кал членове на странната групичка. — Полумъртъв полковник, момиче с омазан в кръв ковашки чук, мъж с лице като дъното на тенджера и ако не ме лъжат очите, младокът командир, дето ви докара всичкото това на главите. Мътните го взели, ама и съдбата си знае работата, какви номера върти само. — Поклати глава и се усмихна на Уест, който продължаваше да лежи по гръб на земята и да диша като риба на сухо.