Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

— Явно не са се разбързали много.

Отстрани стоеше Пайк, а дъщеря му беше на крачка зад него. Уест примижа и отмести поглед. Все още му беше трудно да гледа това изгорено лице, особено когато изникваше така внезапно и неочаквано.

— Какво правите тук? — попита ги той.

Престъпникът вдигна рамене.

— Преди битка има много работа за ковачите. След нея — още повече. Но по време на боя няма почти нищо за вършене. — Той се усмихна широко и изгорялата плът от едната страна на лицето му се нагъна като кожа на ботуш. — Та реших да погледам армията на Съюза в действие. Пък и в момента надали има по-сигурно място в целия лагер от командния пункт на принца, нали?

— Не ни обръщайте внимание, полковник — каза Кадил с лека усмивка, — ще гледаме да не ви се пречкаме в краката.

Уест се намръщи. Ако това беше намек за неговото непрестанно пречкане в техните крака, сега не беше в настроение да оцени хумора. Кавалерията все още я нямаше.

— Мамка му, къде се губят? — ядоса се Смънд.

Принцът спря да гризе ноктите си.

— Търпение, лорд Смънд, дайте им време.

— Защо не се разнася мъглата? — почуди се Уест. Слънчевите лъчи вече проникваха през облаците, но мъглата сякаш се сгъстяваше и бавно пълзеше към редиците на арбалетчиците. — Проклета мъгла, не е в наша полза.

— Ето ги! — извика с писклив от вълнение глас един от щаба на принца и посочи с треперещ пръст към билото на отсрещния хълм.

Затаил дъх, Уест вдигна далекогледа си и бързо обходи зелената линия на хребета. Видя стегнатата редица от върхове на копия, която бавно изникваше над тревата. Обля го вълна на облекчение. Никога досега не се бе чувствал по-щастлив от това, че очакванията му не са се изпълнили.

— Те са! — извика Смънд с щастлива усмивка. — Връщат се! Какво ви казах? Те са…

Под върховете на копията изникнаха шлемове, а след тях — облечени в ризници рамене. Уест усети как обзелото го облекчение се изпарява и ужасът отново плъзва към гърлото му. Появи се стегнат боен ред от войници. Носеха дървени щитове с изрисувани на тях лица, животни, дървета и стотици други символи — нямаше два еднакви. От двете им страни застанаха още хора. Всичките със здрави ризници.

Войниците на Бетод.

Спряха на крачка след хребета. Измежду тях излязоха неколцина, подредиха се в права редица и коленичиха отпред.

— Това не са ли?… — свали далекогледа си Ладисла.

— Арбалети — промърмори Уест.

Първият залп полетя във въздуха. Сивият плътен облак от стрели се понесе плавно като птиче ято. Първоначално нямаше никакъв звук, после яростен тропот достигна до ушите на Уест. Стрелите започнаха да падат върху редиците на Съюза. Стовариха се върху строя на Кралската гвардия и затракаха по тежките им щитове и дебели брони. Разнесоха се викове и в редиците зейнаха дупки.

За броени секунди настроението в командния пункт се промени. От нагла самоувереност през безгласна изненада до пълно втрещяване.

— Имат арбалети — изпелтечи някой.

Уест наблюдаваше през далекогледа как стрелците на хълма бавно запъваха тетивите, вадеха стрели от колчаните и ги зареждаха в арбалетите си. Разстоянието беше умело преценено. Не само имаха арбалети, но и знаеха как да ги използват. Уест хукна към Ладисла, който гледаше със зяпнала уста как носят един от пострадалите между редиците на Кралската гвардия. Главата на войника се люшкаше, провесена от безжизненото му тяло.

— Ваше Височество, незабавно трябва или да скъсим дистанцията, за да могат нашите стрелци да отвърнат на огъня, или да се оттеглим до по-висока позиция!

Ладисла го зяпна, сякаш въобще не беше чул, още по-малко разбрал думите му. Последва втори залп от хребета и втора вълна от стрели се стовари върху редиците на пехотата. Този път попадна сред наборната войска. Те нямаха нито брони, нито щитове. По цялата разтегната формация хлътнаха дупки, които бързо бяха запълнени от мъглата. Сякаш целият батальон се разлюля и изстена едновременно. Разнесоха се безкрайни пронизителни животински писъци.

— Ваше Височество, напредваме ли, или се оттегляме?

— Аз… ние… — Ладисла зяпна към Смънд, но като никога младият лорд си беше глътнал езика. Изглеждаше още по-стъписан от принца, ако това въобще беше възможно. Долната му устна се разтрепери. — Как… аз… полковник Уест, какво е вашето становище?

Изкушението да напомни на Негово височество, че тежестта на командването лежи на неговите плещи и на ничии други, беше огромно, но Уест си замълча. Ако сега не се предприеме нещо смислено, бездруго окаяната им армия ще бъде скоропостижно избита. По-добре погрешно решение, отколкото никакво — Уест се обърна към най-близкия тръбач.