Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

Уест едва успяваше да се държи на седлото, без същевременно да изостава от маршала. За последно беше препускал така преди години. Тогава летя през една суха долина с гуркулската конница по петите му. Беше обзет от истински ужас. Ръцете му стиснаха до болка юздите, докато сърцето му блъскаше в гърдите. Изпълниха го вълнение и страх. Усети, че се усмихва. Бър се оказа прав, наистина се чувстваш жив.

Лорд-маршалът забави ход и Уест се изравни с него. Чу как Бър се смее и на свой ред се засмя. От месеци не се беше смял така. Може би дори години, не помнеше откога. Внезапно забеляза нещо с периферното си зрение.

Усети рязък, силен удар, после смазваща болка в гърдите. Главата му се лашна напред и юздите се изплъзнаха от ръцете му. Всичко се обърна с главата надолу. Конят му изчезна и той се затъркаля по земята.

Опита да се изправи и светът се залюля пред очите му. Дървета, сняг, ритащи във въздуха конски копита и летящи буци пръст. Препъна се и се просна на земята, устата му се напълни с кал. Някой му помогна да се изправи с грубо дръпване за шинела, после го завлече към дърветата.

— Не — прошепна задъхано Уест.

Болката в гърдите правеше дишането почти невъзможно. Нямаше причина да отива натам.

Видя черната линия през пътя. Препъваше се напред, превит одве, залиташе и се оплиташе в дългия шинел, докато минаваше през храсталака. Въже, опънато между две дървета през пътя. Някой го влачеше напред, почти го носеше във въздуха. Виеше му се свят и беше загубил всякакво чувство за ориентация. Капан. Понечи да извади сабята си. Отне му известно време да осъзнае, че ножницата е празна.

Северняците. Пристъпът на ужас го прониза в стомаха. Северняците ги бяха пленили, него и Бър. Убийци, изпратени от Бетод. Някъде откъм дърветата дочу шум. Уест едва разпозна звука. Войниците от охраната им препускаха по пътя. Само ако можеше да им даде знак…

— Насам — успя да изграчи жално, преди мръсна ръка да затисне устата му и да го повали на земята.

Опита да се бори, но не му бяха останали сили. Видя профучаващите войници по пътя, бяха само на метри от него, но той не можеше да направи нищо.

Захапа ръката на устата си, стисна колкото сила имаше, но това само накара онзи да натисне още по-здраво. Ръката изкриви челюстта и сплеска устните му. Усети вкус на кръв. Неговата или на онзи, чиято ръка ухапа. Тропотът на конски копита отшумя и се стопи в гората, а страхът се върна и го връхлетя отново. Ръката отпусна хватката и го отблъсна назад. Уест падна по гръб.

В полезрението му бавно се появи надвесено отгоре лице. Беше изпито, а изражението му — сурово и жестоко. Косата — черна, грубо подкастрена. Зъбите му — оголени в животинска гримаса. Две пълни с омраза очи го изгледаха студено. Човекът се обърна и се изплю настрани. Едното му ухо липсваше. На мястото му беше останала дупка, обкръжена от розов белег.

Уест никога през живота си не беше виждал човек с толкова зловещ вид. Дори в позата му имаше насилие. Изглеждаше достатъчно силен, за да разкъса Уест на парчета, и достатъчно склонен да го направи. Ухапването беше оставило рана на едната му ръка и сега от нея течеше кръв. Стичаше се по пръстите му и капеше на земята. В другата си ръка държеше дълго гладко парче дърво. Ужасѐн, Уест го проследи с очи. В края му видя тежко, извито, лъснато до блясък острие. Секира.

Така, значи, изглеждат северняците. Не онези, които се търкаляха пияни в канавките в Адуа. Нито онези, които някога идваха да искат работа във фермата на баща му. Третият вид северняци. Онези, с историите за които майка му го плашеше като дете. Хора, чието съществувание се състоеше в едно: да убиват. Погледът на Уест премина от тежкото острие на секирата към непоколебимия поглед на мъжа, после се върна обратно. Изтръпна от ужас. С него беше свършено. Щеше да умре в тази студена гора, проснат в калта като куче.

Надигна се на лакът, внезапно обзет от желание да побегне. Погледна през рамо, но натам нямаше път за бягство. Към него между дърветата се приближаваше огромен мъж с гъста брада и препасан през рамо меч. Носеше в ръцете си дете. Уест запримига, нещо не беше наред с пропорциите. Това просто беше най-големият човек, когото някога беше виждал, а „детето“ в ръцете му се оказа лорд-маршал Бър. Гигантът изръси товара си на земята, сякаш беше наръч съчки. Бър извърна поглед нагоре и се оригна.

Уест изскърца със зъби. Да препуска така, къде му беше умът на стария глупак? Сега и двамата са мъртви заради това негово „понякога на човек просто му се приисква да поязди“. Кара те да се почувстваш жив, няма що. Съвсем скоро и двамата ще са мъртви.