Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

Уест долови неприятно свиване в стомаха си.

— Аз?

— За съжаление да. На драго сърце бих те задържал при мен, но принцът лично поиска теб.

— Мен ли? Но аз не ставам за придворен! Дори не съм благородник!

Бър изсумтя.

— С изключение на мен Ладисла е може би единственият човек в тази армия, който не го е грижа чий син си. Той е наследникът на трона! Просяк или благородник, всички са еднакво ниско под неговото потекло.

— Но защо аз?

— Защото си доказал се боец. Бил си пръв в пробива при Улриок. Участвал си в не една битка. Имаш репутацията на истински войник, Уест, и сега принцът иска и той да има такава. Ето затова. — Бър измъкна от джоба на куртката си писмо и го подаде на Уест. — Може би това ще ти помогне да преглътнеш горчивия хап.

Уест разчупи печата, разгърна дебелата хартия и прочете няколкото грижливо изписани реда. После ги прочете отново за всеки случай.

— Това е повишение. — Уест вдигна поглед от писмото.

— Знам какво е. Аз го поръчах. Може би ще те приемат по-сериозно с една звезда повече на униформата, а може би не. При всички положения си го заслужил.

— Благодаря, господине — смотолеви Уест.

— За какво? За най-неприятната работа в армията? — засмя се Бър и го потупа бащински по рамото. — Ще ни липсваш тук, да знаеш. Отивам да инспектирам първи полк. Смятам, че главнокомандващият е длъжен да се появява сред войската. Бихте ли желали да се присъедините към мен, полковник?

В момента, в който двамата излязоха през градските порти, вече беше завалял сняг. Белите снежинки се носеха по вятъра и се топяха при допира с пътя, дърветата, покривалото на коня на Уест и броните на войниците от охраната им, които ги следваха.

— Сняг — негодуваше Бър, обърнат през рамо. — Вече вали. Не е ли малко рано за това време на годината?

— Прав сте, господине, но е достатъчно студено за сняг. — Уест пусна юздите с една ръка, за да притвори реверите на шинела си. — По-студено е от обичайното за късна есен.

— Сигурен съм, че оттатък Кумнур ще бъде още по-студено.

— Така е, господине, и скоро няма да се стопли отново.

— Май ни чака сурова зима, полковник?

— Много вероятно е, господине.

Полковник? Полковник Уест? Двете думи продължаваха да звучат странно една до друга дори в собствените му уши. Кой би си помислил, че човек от простолюдието може да се издигне толкова? Не и той самият.

— Дълга мразовита зима — разсъждаваше на глас Бър. — Трябва бързо да открием Бетод. Да го докопаме и да приключим завинаги с него, преди да сме замръзнали тук. — Той изгледа смръщено дърветата покрай тях, вихрушките от снежинки и яздещия до него Уест. — Лоши пътища, лош терен, лошо време. В неприятно положение сме, полковник?

— Така е, господине — отвърна мрачно Уест, притеснен по-скоро за положението, в което самият той се намираше.

— Горе главата, може и по-лошо да е. Ти поне ще си на топло и сигурно от южната страна на реката. Сигурно ще изкарате спокойна зима без помен от северняци. И както чувам, храната за принца и щаба му си я бива. Много по-добре ще ти е, отколкото да се скиташ из студа в компанията на Крой и Паулдър.

— Разбира се, господине — съгласи се Уест, въпреки че не беше никак убеден в това.

Бър погледна през рамо към войниците от охраната, които яздеха на почтително разстояние отзад.

— Знаеш ли, някога, когато бях млад, преди да ми окажат съмнителната чест да командвам цялата кралска армия, много обичах да яздя. Препусках в галоп с мили. Така се усещах… жив. Днес нямам много време за това. Инструктажи, документи, дълго седене зад бюро, друго не правя. А понякога на човек просто му се приисква да поязди, нали, Уест?

— Разбира се, господине, но сега…

— Ха! — лорд-маршалът заби рязко шпори в хълбоците на коня си, който полетя напред по пътя и обсипа с буци кал останалите отзад.

Уест остана за момент със зяпнала уста.

— Проклятие — промърмори.

Проклетият твърдоглав старец ей сега ще падне от коня и ще си счупи врата. И тогава какво? Принц Ладисла ще поеме командването. Уест потръпна при тази мисъл и пришпори коня си в галоп — имаше ли друг избор?

Дърветата профучаваха от двете му страни, пътят летеше под него. Ушите му се изпълниха с ударите на конските копита и дрънченето на сбруята. Въздушната струя нахлу в устата му и напълни със сълзи очите му. Вихрушката от снежинки го връхлетя с пълна сила. Уест погледна през рамо. Войниците се бяха скупчили, конете им бяха сбутани един в друг доста далече назад.