Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

Той чу зад гърба си звучна прозявка, достатъчно силна, въпреки че идваше от далечния край на масата. Обзет от внезапен прилив на ярост, Уест рязко се извърна. Принц Ладисла, ако не друго, поне даваше вид, че слуша внимателно. Виновникът се оказа един от офицерите в щаба му, младият лорд Смънд, неимоверно богат и с безупречно потекло. Младежът беше малко над двайсетте, но се отличаваше с цялата интелигентност на преждевременно развит десетгодишен хлапак. Беше се изтегнал на стола си и зяпаше в празното пространство с широко отворена уста.

Уест едва се сдържа да не скочи отгоре му и да го пребие с палката си.

— Отегчавам ли ви? — изсъска той.

Смънд остана истински изненадан, че майорът се обръща към него. Огледа се, сякаш искаше да провери дали Уест не говори на някого другиго.

— Кого, мен? Не, не, майор Уест, ни най-малко. Отегчен? Не! Река Кумнур разделя провинцията на две и така нататък. Много вълнуващо, много! Все пак, моля да ме извините, вчера малко осъмнах, нали разбирате?

На Уест не му бе трудно да си представи. Със сигурност момчето беше прекарало цялата нощ в пиене и перчене заедно с останалите хрантутници от антуража на Ладисла и сега просто губеше времето на всички. Хората на Крой може и да бяха педантични, тези на Паулдър — арогантни, но поне бяха войници. А офицерите от щаба на принца не притежаваха никакви умения освен, естествено, способността да изкарват човек от кожата му. В това бяха ненадминати. Уест изскърца със зъби от яд, докато се обръщаше към картата.

— Северната половина от провинцията — изръмжа той — е съвсем различна. Неприветлива земя, обрасла с гъсти гори. Пресечен хълмист терен и непроходими тресавища. Почти ненаселена е, като изключим мините, лагерите на дървосекачите, няколкото села и наказателните колонии на Инквизицията, които обаче са разпръснати нарядко. Има само два пътя, които едва позволят придвижването на многобройна войска и продоволствие, особено като се има предвид, че зимата наближава. — Палката му проследи две пунктирани линии, които пресичаха горите в посока север-юг. — Западният път минава в близост до планините и свързва минните селища. Източният следва бреговата ивица. Двата пътя се събират при Дънбрек, на река Уайтфлоу — северната граница на Англанд. Както всички знаем, крепостта е вече в ръцете на врага.

Той се обърна и седна. Опита се да успокои дишането си, да потисне гнева и да се отърве от главоболието.

— Благодаря, майор Уест — каза маршал Бър и се изправи. Едва сега събраните офицери се раздвижиха, сякаш се събуждаха от сън, и в помещението се разнесе шумолене. Лорд-маршалът закрачи напред-назад пред картата, докато събере мислите си. Накрая спря и заби върха на офицерската си палка в точка, разположена далеч на север от река Кумнур. — Тук се намира Черен кладенец. Незначително селище на десетина мили от крайбрежния път. Малко по-голямо от махала. Дори не е отбелязано на тази карта и вече е напълно обезлюдено. Място, което не заслужава вниманието ни. Освен, разбира се, заради това, че се превърна в сцена на скорошното клане на войските ни.

— Проклетите глупаци от Англанд — промърмори някой.

— Трябваше да ни изчакат — заяви Паулдър със самодоволна усмивка.

— Така е, трябваше — прекъсна го Бър. — Но те са били достатъчно уверени в себе си и защо не? Няколко хиляди добре въоръжени мъже, разполагали са и с кавалерия. Мнозина от тях са били професионални войници, не от класата на Кралската гвардия може би, но добре обучени и мотивирани. Няма място за сравнение, бихте си казали, с онези диваци.

— Ама все пак не са се дали лесно — прекъсна го Ладисла. — Добра битка са им спретнали, нали, маршал Бър?

Бър навъси вежди и сведе поглед към масата.

— Добра е онази битка, която си спечелил, Ваше Височество. Те са били изклани. Само неколцина са се спасили, които са били с бързи коне и с голям късмет. А в допълнение към загубата на хора изгубихме оборудване и провизии. Солидни количества и от двете са в ръцете на врага. Но може би най-важното: тази загуба предизвика паника у цивилното население. Пътищата, на които ще разчита армията ни, са задръстени от колони бежанци. Хората са убедени, че Бетод се е насочил към техните ферми, села, вярват, че всеки момент ще се появи в домовете им. Истинско бедствие. Може би най-лошото в скорошната история на Съюза. Подобни бедствия обаче носят със себе си поуки. — Лорд-маршалът подпря на масата едрите си длани. — Сега знаем, че кралят на северняците е предпазлив, умен и безмилостен. Знаем, че армията му е добре въоръжена. Бетод разполага с кавалерия, пехота и стрелци и е наясно как да ги използва в битка. Съгледвачите му са отлични, а частите му — бързоподвижни, може би по-мобилни от нашите, особено на труден терен, пред какъвто се очаква да се изправим в северната част на провинцията. Бетод заложи капан на армията на Англанд и те паднаха в него. Не трябва да допускаме това да се случи отново.